Спомен за поетесата, която ни напусна преди година

"Не се вкопчвай отчаяно във живота -
той като риба ще ти се изплъзне..."

Дървото на живота
"Вече и аз мисля за това, за което пише моят Марк Аврелий: "Близко е времето, когато ще забравиш всичко, когато всичко ще забрави теб." Според будизма, човешките мъки били осем: раждане, старост, болест, смърт, раздяла на влюбени, сблъсък с омразата, непостигнати желания, духовно съзряване. Като гледам, повечето ги познавам. Остават ми двете последни: духовното съзряване и смъртта. Второто поне е сигурно.
Ще се въздържа от обобщението добър или лош е бил моят живот – това е вече друга тема. Ще кажа само: струва ми се, че наистина съм го изминала не "благодарение на...", а "въпреки че..." Дано наистина е така.
... Срамежливо се надявам, че този мой обратен поглед не е само старешко бягство от тъгата на днешния ден. Може би той е опит да разбера нещо за себе си, надявам се – и за други от моето поколение. Нали единственият начин за оценка е сравнението! Току-виж след години някой друг се сравнява с мен и с моето време... Мисля си, оня вечен въпрос на човечеството – "Кои сме, откъде идваме, накъде отиваме?" – си задава поне веднъж в живота и всеки отделен човек. Тази книга е опит да отговоря на моето "Откъде идвам"..."

Домът на душата
Душата ми е дом с отворени врати -
за канени и за неканени,
за носещи цветя,
за идващи от сметището на живота...
Душата ми е със отворени врати.
Но-най навътре има стая
със зазидани прозорци. Ключът
е денонощно в мен. И рядко
го превъртам във ключалката.
Там е хазната ми:
кюлчета претопена болка,
обиди, които нямам сили да забравя,
вини, които не мога вече да изкупя,
безмилостното щракане на времето,
което си отива...
Това е тъжната ми, тъмна стая.

Ала добре сте ми дошли -
избраници, несретници,
самоуверени, изплашени,
премръзнали от самота
и пеещи като камбанки хора!
Не чукайте -
вратите са отворени.

Началото на остаряването
Мъничко тъга като тънка горчилка
се примесва в меда на моята младост -
значи цъфнала е вече и горчивата билка
във ливадите ми.

Значи слънцето ми е стигнало пладне
и всичкото си злато изнизало,
бавно се спуска към тъмния кладенец,
от който няма излизане...

Спирам задъхана на превала.
Сега трябва да се обърна смело,
да погледна какво съм дала,
какво съм взела.

Не ми е жал за нищо сторено -
ни за обичта ми немерена,
ни за безмилостната умора,
ни за стъпката ми неверна.

По-добре, че съм била прахосница!
По-добре, че съм падала и летяла,
че съм газила и кал, и ливади росни,
че в сълза или песен съм бликвала цялата.

Жал ми е само за всичко пропуснато:
за необраните в детинството лешници,
за думите, приковани на устните,
за хората, които тъй и не срещнах...

Прекрачвам превала на моята есен.
Първият лист от дървото ми хвръкна...
Какво пък – има и залези весели,
преди съвсем да се мръкне.

Библейско 1
На трапезата на живота бях
и Марта,
и Мария:
ту седях, блажена, в нозете на Учителя,
ту изтичвах до тъмната кухня -
да налея вино в делвата,
да извадя горещите хлябове,
рибите да осоля.
Че то и от проповеди се огладняваше,
а учениците му бяха много на брой...
Учителят ме гледаше тъжно и укорно:
не можах ли по-добрия дял да избера!
Ала сетне и Той
разчупваше моя хляб на трапезата,
отпиваше вино от моите лозя.
И аз се радвах в сърцето си.
А додето миех паници и смитах трохи,
загледана подир Оня, който си отиваше,
дълбоко в мен безсловесната -
помръдваше Словото
като неродено дете...

Снимки: sdtrb-sofia.com