Писмата на великите
Пенчо Славейков и Мара Белчева. Тяхната любов е поетична и съдбовна. Пламъкът й озарява с нежност, която двамата влюбени носят до края на дните си. Той – талантливият поет и тя – красивата поетеса, преводачка, муза. Той издъхва в ръцете й, а тя окичва гроба му с цветя до края на живота си, вярвайки, че всеки техен ден заедно е равен на година любов.
(Портрет на Пенчо Славейков, Никола Петров, 1910 г.)
До Мара Белчева
„Трябва да се отдалечи човек от онова, що обича, за да сети силата на своята обич... Аз я смятам за най – важното нещо в моя живот... Как ми е драго, че си почувствала и съзнала, че моята зла орисия ме е опазила чист и приближила до сърцето ти... Родени един за друг, копнели един за друг, нас ни сдружи за щастие неволята на сърцата, след дълго и дълго пилигримство... непонятно за нищите духом, за венчаните в църква, а развенчани в душите си. И когато друг би гледал жената и би те искал като такава, моят поглед дири наслада в твоята душа... И целувките ни аз не съм чувствал освен като съюз на душите. И свидното си дете ето защо аз наричам сестра – и другарка: защото дели с мен туй, що деля ази с нея – и скърби, и радости, и аромата на чисти възвишени помисли..."
27 март 1905 година
Картина ~ Портрет на Пенчо Славейков, Никола Петров, 1910 г.
Снимка ~ Мара Белчева - bg.wikipedia.org