За любовта към Мина и последните стихове на Яворов, в навечерието на 138-та годишнина от рождението на поета
Три срещи – една от които, несъстояла се. Поредица от писма. Любов, която броди отвъд тленното и опустошава докрай. Яворов среща Мина на Благовещение, но любовта им няма да е благословена. Той е на 28 години, тя, малката сестра на близкия му приятел Петко Ю. Тодоров е на 15. „Когато става въпрос за поезия, тя трябва да изразява чувства, които са разбираеми за всички, а ти искаш да бъдеш неразбран”, пише през следващите години Мина на Яворов. „Аз не помнех да бях живял преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм те знаял някога”, пише Яворов след трагичната й смърт.
На нея, на Мина са посветени последните Яворови стихове, непубликувани приживе. С тях, и с Мина, умира поезията за Яворов. В своето писмо до Боян Пенев, през септември 1910 г., той споделя: “Стиховете ме отвращават почти. В тях човек не може да каже всичко, ако не е принуден и да престоря всичко. (Впрочем, още като пиша това, аз чувствувам, че смесвам две неща, които не трябва да се смесват.) Работата е, че аз имам нужда да се изкажа по-напълно и по-ясно. И за това трябва да подиря друг жанр. Но моите страдания са толкова реални, че никакво тяхно художествено въплъщение не може да ме удовлетвори.”
Невинност свята – орхидея
На звездни самоти...
Иди, мечта, иди при нея, -
Идете, хиляди мечти!
И нека в нейната обител
най-смелата от вас
замести ангела-хранител:
да бди тревожно всеки час.
И там – смирени монахини
с наведени очи –
богослужете дни, години:
сред благовонност и мечти...
Иди, мечта – мечти, носете
Сняг – лилии в ръце...
На макът кървав цветовете
остават в моето сърце!
“И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята за мене, аз се спрях и попитах: къде сега? За кого сега? Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И ако мечтаех, аз мечтаех само да бъдеш, да те зная, че си, да дишам, да живея! Тук е великата мистерия на съдбата.
Ти ме попита веднъж, защо те любя.
И аз не знаех защо.
Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.
И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеeх за тебе.
Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.
Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища, додето можеше да види окото ми.
Аз не помнех да бях живял преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм те знаял някога.
Бъдещето – аз го наричах с твоето име. Бъдещето и миналото.
Тя беше – и вече я няма. Тя мина през живота както минава... Тя беше дошла само за това, - тя, мина. М и н а.
И на тия две хубави очи аз бях изпял една песен. И на нейната малка ръка аз бях турил един пръстен.
И нашите уста се бяха слели в една целувка, която беше една клетва.
То беше денят Благовещение.
Блага вест я нарекох аз в своя живот.”
1910 г.
* Портрет на Яворов от Василия СТОИЛОВА