Рада Москова- жена с многолики таланти, лекар по образование, посветила живота си на словото, театъра, детския възторг. И за двата си избора споделя, че имат обща сърцевина – милостта към човека. Тя е драматург, автор на много куклени пиеси, сценарист на обичани филми - „Куче в чекмедже”, „Горе на  черешата”. Майка, критик и вдъхновител на вечно изненадващия с идеите  си  режисьор Теди Москов. Своя дебютен роман „Ние-негероите”, Рада Москова издава преди 2 години. Сега, на 82, тя достига до читателите с новите си разкази събрани в книгата „Почти живот“. За  книгите си казва, че са биография на поколението, към което принадлежи, а за човешкия характер споделя: „Вярвам, че характерът е с подпис от Бога, иска или не иска, всеки се ражда с него.“

Птица в кафез

Всеки божи ден гледам да изляза. Скривам натежалото си тяло в разпуснати, хлабави дрехи  – (да живее  хипи модата!), ходя  бавно, разтакавам се, (хубава дума!), хвърлям по някой поглед във витрините да проверя мога ли да се понасям. (Не, не мога!) за не знам за кой път се губя из комплекса – еднакви улици, еднакви сиви грамади – една след друга, една пред друга, блок до блок. Гето за „подчовеци”. Терминът е хитлеристки, открих го скоро, отнасяли го за евреи и цигани. Не е ли и вид подчовек производното на социалистическия комбинат – изгубилият завинаги претенциите си, гражданин – устоял на глада, задоволен битово „на всекиму според нуждите“ – стая, дори две, кухня и баня, без други изисквания, освен да може да си плати тока и  данъка на колата. Няма нужда да се напряга. Всичко, което притежаваше – дом, кола, образование, служба, му беше „дадено“ – комунистическата власт обичаше да „дава“. Този глагол обсебва съзнанието му и днес. Чака. Длъжни са да му дават.

В кафеза, който си е нарисувал, за да подмами птица, (Жак Превер,) тя не пее, кацнала на зелена клонка. Сгушена на сигурно, мъти – люпи себеподобни. Симпатични. Говорят английски, немски, дори руски. Красиви, с провесени над рамената руси, кафяви, гарваново черни, еднакво прави коси. Съвършени тела. Излизат от мола. Блестящи усмивки, които те карат да мислиш, че зъбите им са изкуствени – по американски.  В кошмарите си се виждаш сдъвкан в съвършените им челюсти.

Но – о, чудо!

Той – укротеният, изобретен от социализма, масов човек излезе от блока, от себе си – на  улицата. Протестира! Свидетели сме на опитите му да го забележат – да настоява, че го има –  да го признаят за човек. (По Божие предназначение.)

Днешните събития ме карат да си припомням минали работи – „хора, години, живот” – по заглавието на книгата на Еренбург.   Такива книги със скромни непремълчани истини долитаха като екзотични птици в онези времена. Родителите ми ги купуваха. Детските ми години се разтакаваха (тази дума, както казах, ми харесва) между четива и личности, а те се превръщаха в години живот – моят.

От „Почти живот“, Издателство ФАКЕЛ
Снимка ~ www.temanews.com