Тази приказка е вдъхновена от стихотворение на един тибетски монах – Римпоче, което пренаписах според собствения ми начин на изразяване, за да онагледя една друга черта, която имаме ние, хората.
Ставам сутринта.
Излизам от вкъщи.
На тротоара има яма.
Не я виждам
и падам в нея.
На следващия ден
излизам от вкъщи,
забравям, че на тротоара има яма,
и отново падам в нея.
На третия ден
Излизам от къщи и опитвам да си спомня,
че има яма на тротоара.
Въпреки това,
забравям
и падам в нея.
На четвъртия ден
Излизам от къщи и опитвам да си спомня
за ямата на тротоара.
Спомням си
и въпреки това,
не виждам трапа и падам в него.
На петия ден
излизам от къщи.
Спомням си, че трябва да внимавам
за ямата на тротоара,
и вървя гледайки надолу.
Виждам я и
въпреки това
падам в нея.
На шестия ден
излизам от къщи.
Спомням си за ямата на тротоара.
Търся я с поглед,
опитвам се да я прескоча,
но падам в нея.
На седмия ден
излизам от къщи.
Виждам ямата.
Засилвам се,
скачам,
с върха на крака си докосвам отсрещния ръб,
но не е достатъчно и падам в нея.
На осмия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
скачам,
стигам до другата страна!
Толкова съм горд от постижението,
че празнувам с радостни подскоци…
И докато подскачам,
отново падам в рова.
На деветия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
прескачам
и продължавам пътя си.
На десетия ден,
точно днес,
разбирам,
че е по – удобно
да вървя
по отсрещния тротоар.
Снимка: campusyoga.mx
