Журналист, който осмива професията си, поет, който не таи илюзии за висините на поетичното, човек на изкуството, който не го цени. Димитър Подвързачов е искрен, парадоксален и има своя марка – за живота и хората на изкуството. „Някога Уайлд е казал: “Изкуството е най-безполезното нещо на света”. Без да искам да се натрапвам за събеседник на Уайлда, аз бих добавил: И няма нужда от други доказателства за това: достатъчно е да се доближиш до хората на изкуствата, за да видиш, че ако и да се занимават с възвишени неща, те – наравно с обикновените човеци – са най-често като тях подлеци и мошеници.”. Дебелянов, Лилиев и Константин Константинов го наричат Бащата, а Лилиев споделя: „Обичаше живота, но беше влюбен в смъртта.”
„Роден аристократ –
във вечно безпаричие,
живя като във ад –
но с нужното приличие.
И в своя нежен страх
и весело безволие,
редактор бе на “Смях” –
умря от меланхолия!”
(Епитаф)
(Александър Божинов, Александър Цанев, Андрей Протич, Георги Райчев, Димитър Подвързачов, Добри Немиров, Елин Пелин, Йордан Венедиков, Йордан Йовков)
Малък човек може да не бъде голям писател, но голям писател не бива да бъде малък човек.
Едно разбрах с положителност през моя живот – че навсякъде може и без мене.
Да се възхищаваш от себе си! Това е неоценим човешки атрибут, едничкото качество, което отличава човека от животнитe – като го прави смешен пред тях, разбира се.
Откак съм се родил, не съм престанал да се питам: "Що-ща аз тука?!"
Мразя тълпата, дори да се състои от мобилизирани мъдреци.
Диоген излизаше от своята празна бъчва и търсеше с фенер хора.
В наше време той щеше да бяга от празни хора и да търси с фенер пълна бъчва.
Добродетелта е най-любимата кокетна гримаса на порока.
Българинът е муха със самочувствието на аероплан.
В борбата между две истини – истината винаги е някъде вън от тях.
В живота има само едно-единствено истински хубаво нещо, за което струва да се жали - музиката.
Всяко четене е една война между автора и читателя.
Аз не ламтя да имам собствена къща: страх ме е, когато съдбата става извънредно любезна с мене.
Когато жена ти стане много мила – това много често значи, че тя е престанала да бъде само твоя.
Във виното е истината! Ала оня, който пръв е казал тая мъдрост, е бил трезвен – така, че истината, уви, не е и там.
Дълго време аз мислех, че ми вреди алкохолът; сетне хвърлих вината на тютюна; сетне – на месото. Най-после разбрах, че ми вреди просто животът.
Едно проклятие ми тежи: аз не мога да почувствувам близостта на хората. И когато някой се стреми да ме целуне от любов – аз тръпна погнусен от предубеждението, че той нарочно иска да ми предаде някаква страшна болест.
Езикът е красив и буен млад жребец. Няма да отидеш далеко с него, ако не умееш да яздиш добре. Дори нещо повече: ще те хвърли от гърба си и ще те стъпче.
Жената е вечно дете – по ум, но вековен старец – по егоизъм.
Животът е като коня - почувствува ли, че ездачът е несигурен, – може да го хвърли.
За да бъдеш щастлив, трябват много условия, но най-първото е да си глупав. Най-често то заместя всички други.
Знам: твоето минало е славно. И бъдещето ти ще е не по-малко славно в историята. Но кажи ми, как да преживея мизерното ти настояще?
И гаргите стоят с часове по антените, но от това не стават по-музикални.
Колкото по-истинска е една истина, толкова повече прилича на дързост.
Има автори със странна съдба: когато се шегуват, публиката ги взема много сериозно, а когато говорят сериозно – публиката ги смята за шегобийци.
Има народ, роден да господарува. Друг – да твори. Трети – да воюва.
А има народ, роден с едно едничко фатално предназначение: да бъде под чуждо владичество – и да конспирира. Господи! Не разбирам премъдростта ти, да надариш с тая нелепа стихия народа, който населява моето отечество.
Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо: той няма никакво отношение към нея. Той не знае за какво би му трябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя е за него просто една нелепа непотребица.
Няма положение без изход: всичко се нарежда, само че по някой път зле.
О, живот! Аз все пак те обичам: ти се оказа напълно достоен за моето презрение…
Пред обикновения прост, груб, арогантен човек на нашата действителност аз винаги, във всичко се чувствам виновен – дори за работи, които нито съм сънувал.
Тайната за добрите отношения между хората е много проста: "Давай непрекъснато и колкото можеш повече от себе си, а не искай нищо от тях."
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчно оскърбителен, за да накара други съвсем да не пишат.
Характерно за варварството на нашето общество: никой за никого пет пари не дава, нито да го признае една степен по-високо от себе си, нито да прояви обич до саможертва. Зад видимо интимната връзка най-често се крие съвместно извършено престъпление.
Хората са обикновено много плитки: винаги имат предвид само онова, което говориш, а съвсем изпускат онова, което премълчаваш и което в повечето случаи е много по-важно.
Изображение ~ bulgarianhistory.org
