Писмата на великите

Поетът и актрисата. Два свята от емоции и чувства, които тъкат нишките на една голяма любов. За Траянов символизмът е философия, а стиховете му редят нова епоха в българската литература. „Моите стихове се преводи от един език, който не разбирам, на друг език, който разбирам. И понеже съм патетичен, те винаги са тържествени, без да са гръмливи. Моят духовен живот е абстрактен и не всякога успява да се изяви в понятна образност. Тъкмо затова поезията ми няма никога да добие широка популярност. Впрочем, аз не се стремя към нея.”, споделя Теодор Траянов. Той среща своята любима Дора в театралната студия на литературния кръг „Хиперион” през 1924 г., когато се завръща в България от Австрия. Тя е талантлива и красива, жена с богата артистична душевност, потомка на възрожденския деятел Цанко Дюстабанов. Поетът и актрисата заживяват заедно, макар той да не е разведен със съпругата си виенчанка, от която има три деца. Една любов неприемлива и лишена от здрав морал, според тогавашните разбирания. Но изпълнена с преклонението на младата жена към обожавания и обичан мъж. Тогава, когато спектаклите отвеждат актрисата далеч, тя излива любовта си в писма. Двамата са неразделни 14 години, а смъртта отнема Дора от прегръдките на Траянов млада, едва на 32.

Това са две писма от тяхната кореспонденция. Той – посветен на стиховете си, тя – посветена на него самия.

Знаеш ли, Доренце, че не знам как да преработя „Песен на песните”. На няколко места само ще поправя някои по-неудачни неща. Но дали ще мога със същия патос да я допълня на някои по-празни места - не знам. Въобще, чудя се, как съм имал физическата издръжливост да напиша тоя странен монолог… „Песен на песните” ми струва моето здраво сърце.
София, 28 юли 1932 г.


(Дора Дюстабанова на сцената на Народния театър)

Мое любимо дете,
Току-що получих писмото ти и се разтревожих много. Виждаш ли, дете мое, докато ти си добре, аз понасям всичко мъжки. Но когато знам, че ти си тъй далеч от мен и не се чувстваш добре, аз падам духом и започвам да се отчайвам. Ти си единствената ми радост тук на земята. Ти си въздухът, който аз имам и чрез който живея.
Аз мога да бъда болна, аз мога да бъда отчаяна, но ти, дете, ти не бива. Ти знаеш, че аз живея само чрез теб. Че аз съм тук, на тази земя, само за теб. Аз съм нещо само чрез теб. Повече нищо не искам от живота. Тези девет години аз изживях толкова неземно щастие с теб, каквото никой никога не е изживял. Аз благодаря на Бога за всеки миг, прекаран с теб. Или, когато съм далеч от теб, аз си припомням за всичко минало и изживяно и ми се струва, че чета някакъв небесен роман. И се питам с какво, с какво заслужих това Божие благоволение, та ми даде тогава щастие тук, на тази грешна земя. Какво са всичките наши страдания, лишения пред тази наша любов! И всеки миг си повтарям: „Ти трябва да понасяш всичко мъжки, защото ти имаш Тодор, големия гений, големия човек. Ти имаш неговата безумна любов”.
Нищо друго в света не ме интересува. Готова съм всеки миг да плюя в лицето на този прогнил морален свят. Та ний с теб сме плюли на тези филистери, потънали, разбира се в сифилис. Тук, на тази земя, имам само теб и мама, а горе небето Бог, и вън от туй – нищо друго.

Театърът ми се струва най-жалкото и смешно нещо, а артистите – най-страшните хора. И всеки момент ясно виждам, че аз съм в театъра само за пози, даже да съм много талантлива. И нищо друго. Изкуство между зверове не се прави. Моето единствено и голямо изкуство е да ти служа на теб. И то е най-голямото изкуство. Всичко друго за мен е лъжа. Краката ти ще мия и ще пия водата. И това хиляди повече ще ме облагороди и успокои сърцето ми, отколкото най-хубавата роля, която ще създам между хора, които миришат на тиня.
Моят единствен път е да ти остана вярна ученичка. Да бъда човек и човек. С най-малката си постъпка към теб да се доближавам до Бога. Да бъда простовата като последната селянка и чиста душа като новородено дете. Но тогава, когато дойде момент да те защитя теб, па макар и пред целия свят, ще имам нечовешката сила, която би погубила всички. Това го изпитаха мнозина вече.
Имам твоите „Романтични песни” при себе си. Те звучат особено при морето.

Тодоре, ако ти знаеш какъв гений си, ти не би ме погледнал. Не, не се смея. Те са някакви неземни космични песни и ти се струва, че най-малката вълна ги повтаря. Какво нещо е голямото изкуство!
Тодоре, любимо мое дете, да можех в този момент да помилвам ръцете ти, косите ти. Те ми се струват така неземни, така чисти. А твоите детски очи, които приличат на планински езера. Чак на дъното виждам Чисти, кристални. Та има ли по-чист човек от теб!
Мило мое, златно дете, утре заминавам за Шумен, ще играем „Престъпление”. В събота ще се върна. Ти дотогава трябва да ми пишеш две писма или да пристигнеш цял-целеничък.
Не мога да си представя момента, в който ще те видя. Отново при мене! Ръцете ти, очичките ти, крачетата ти и не знам още какви работи – всичко при мен.
В този момент на гарата никой не бива да съществува, защото чудо ще стане. А моите колеги ще си глътнат езиците, въпреки че някой някога разправял, че сигурно щял си да ме оставиш. Идиоти с идиоти.
Мило мое дете, искам да те развеселя, затова ти пиша такива глупости. Ето така и аз сега съм весела. Та ти скоро, бубо, ще бъдеш при мен. Но искам да бъдеш елегантен. Само да не си купиш гарсонетка, че ужасно ги мразя.
...
Аз сега ще вечерям (вечер се храня в хотела), ще почета малко и ще си легна. Въпреки че много ми се ходи на разходка, но се страхувам да не настина повече. Като дойдеш, ще ходим до късно. Тодоре, ти не можеш да си представиш каква красива и голяма градина има край морето. Просто божествена. На теб ще ти хареса много. Аз винаги мисля какво на теб ще хареса. Слънцето не е много силно и аз вече осем дена не съм правила слънчеви бани. Тук беше много студено. Но щом се стопли, и веднага почвам да се пържа на пясъка. Има чудесна тераса под плажа до самото море. Аз ще се къпя, а ти ще ме гледаш. Но няма да ме видиш, защото аз съм на женския плаж. Детенце мое, искам да си спокойно, да тръгнеш към Варна, когато намериш за добре. Но колкото по-скоро, толкова по-добре…

Целувам те безумно и толкова пъти, колкото на небето има звезди.

Твоя вечно любяща Дора
Хареса ли ти снимчицата?

15 юни 1932 г. Варна

  

Снимки: rodnaliteratura.net