Тревожността е безпокойство. Всеки я познава от собствен опит. Човешкото същество е разтревожено по дефиниция. Затова и интересът към проблематиката е универсален.
Албер Камю, Нобелов лауреат за литература, много четен и прославен човек, трагично загинал в катастрофа, казва, че 17-ти век е век на математиката, 18-ти – на физиката, 19-ти – на биологията (Дарвин), а 20-ти – на психологията. И добавя – заради тревожността. Защото тревожността прави от обитателя на този век същество, изкушено в психологическата проблематика по неизбежност.
Тревожността е безпокойство, дискомфорт, болезнено чувство за несигурност. Има диапазон – от лека тревожност до ужас. Леката тревожност представлява фон на всеки човек, свързан с някаква активност, защото активността е изпитание. Човек, който поставя пред себе си някаква цел и мобилизира въображение, интелект, воля, постоянство; който носи тегобата на осъществяването на собствената си цел, е разтревожено същество – да я постигне. Всички познаваме тревогата в нейния конструктивен вариант на условие да успяваме в това, което сме намислили да постигнем.
Големите психолози на 20-ти век, свързани с личността на Фройд, са се занимавали особено с тревогата. Фройд – един много проблематичен човек от гледна точка на християнската вероизповед, доколкото е откровен натуралист, рационалист, атеист, вярващ атеист, дълбоко обречен на собствената си наука. Науковерен човек, а науковерието не е наука, а суеверие. То е вяра, че науката съдържа всички отговори на всички възможни въпроси. А това не е така.
Фройд казва следното: когато едно дете се ражда, напуска утробата на майка си, то изживява травма на раздялата. Това е травма на отделяне, сепарационна травма, пораждаща тревога, аксиогенна ситуация, тоест, ситуация, която произвежда тревожност. Първата тревожност на човека е да напусне утробата, уюта на амниотичния океан, океана на околоплодните води – там, където препитанието е дотирано със сигурност, където има една константна топлина, нещо като тоталитарен рай. В човешкото същество има една особена тяга на връщане обратно; това е една утопия на връщането… Защото майката е един перманентен обект на носталгия. Тя е източник на ласка и на безусловна сигурност, безусловна привързаност, безусловна защита. Любовта на майката е безусловна любов. Бащата обича условно, защото носи върху себе си дълга да възпитава, да регламентира; той има много по-директивна, изпитателна, строга позиция. Когато едно дете напусне утробата на майката, то е вече субект на някаква тревога, на преживян опит на тревога.
Забелязано е, че Микеланджело в Сикстинската капела рисува фигурите по един тревожещ зрителя начин. Защо? Защото фигурите му са разтревожени. По какво се съди, че това е така? По това, че имат широко отворени очи, с разширени зеници. Когато човек е разтревожен, той има мидриаза (разширени зеници). Тревогата има свои соматични еквиваленти, съществуват признаци на разтревожения човек – потни длани, ускорен пулс, бледност, разширени зеници. Аз се възхищавам на това, което Микеланджело е решил да направи, представяйки човека на Ренесанса като разтревожен, защото в това има дълбок смисъл. Един човек, напуснал средновековния свят на вярата, за да бъде, така да се каже, захвърлен на историческия друм на самоосъществяването без Господа-Бога, е същество, открило автономията, собствената свобода. Оттук нататък следователно то е обречено да живее в режим на тревога, на голяма несигурност и на голямо безпокойство.
В късното Средновековие, през фигурата на Дюрер започва изобразяването на голямата човешка тревога и нахлуването на демоничното в интересите на човека. Микеланджело представя този човек с широко отворени очи и с разширени зеници, защото това е, ако щете, модерният човек. Модерният човек е дете на Ренесанса, на това голямо, провиденциално, много сложно по смисъл решение на човечеството да живее в история, която то самото ще твори. То самото – и няма да пита Господа-Бога; ще пита само собствената си свобода. Свободата обаче е тъкмо тревожност, защото тревожността е въображение за възможности.
Това е ключът. Животното не е тревожно. То се бои, страхува се, но няма тревога. Само човешкото същество има тревога.
Когато човешкото същество има пред себе си възможности, то е в тревога. Възможностите предполагат избор, а изборът предполага риск. Да избираш, означава да кажеш “да” на една възможност и “не” – на друга или на много други възможности. Човекът съществува през избори на риск, следователно той съществува в тревога.
Сам по себе си изборът е трудно нещо. Човекът има ограничен капацитет да мисли, да узнава, да знае, да бъде сигурен – и затова той избира винаги на риск. Блажени Августин казва: има две свободи – libertas minor (малката свобода) и libertas major (голямата свобода). Libertas minor е това, което във философията се наричаliberum arbitrium indifferentiae, тоест избор между две възможности, точно свобода на избора. Когато човекът избира между възможности, той е по парадокс несвободен, въпреки, че е свободен, доколкото избира. Не е свободен, защото е скован от неизбежността да избира.
Голямата свобода е свободата в истината. “Познайте истината и тя ще ви направи свободни”. Това е друга свобода и друг възможен мир. Само истината освобождава и само истината гарантира мир. “Моя мир ви давам. Аз не давам, както светът дава”. Този мир е велико духовно постижение. Той е абсолютно невъзможен без втората, голямата свобода, която е свободата в истината.
Християнството днес има много голям проблем с либералите на нашия утопичен преходен блян (говоря за Европа). Това още не се осъзнава, включително от напредничавите люде на нашата обществена среда тук. Големият конфликт не е свързан с типа икономическо управление на страната. Същинската културна война, която не се е разиграла още, не се е разгоряла в България, е културната война за съдбата на човешкото същество; за това какво е човекът. В една радикална трансхуманистична перспектива човекът няма да бъде това, което ние познаваме. С класическия човек ще бъде приключено и тече подготовка това да стане – през законодателни инициативи глобалният, така наречен цивилизован свят, предприема корекции на позиции, на истини, чрез които човекът е жив – като същество в семейство и като същество в собствен смисъл.
Човекът, казват, е тревожен тъкмо като тварно същество – защото първо е краен и второ е безпомощен. Древните хора мислят, Античността мисли човешката зависимост от природните сили и от капризите на Фортуна като участ, като съдба – и предлага естетическо примирение със съдбата – amor fati (любов към съдбата), която предполага и една своеобразна антична красота. Гръцката трагедия е изцяло под знака на това преживяване, на приемането на съдбата като човешка участ, като неизбежност, която поражда сложно самочувствие на униние, на вътрешна работа да укротиш копнежа си за вечен живот – защото човекът носи в себе си неукротима надежда за вечен живот.
Тази пропаганда, че ти стига отреденият срок от 70 години (защото това е библейската възраст на човека, записано е в Псалмите, че човекът живее до 70, ако има сили) оставя човека с отворени очи, защото той иска още живот – но не просто, за да се разхожда по прашните друмища на историята, на собствената си история, а за да преживее пълнотата на това, което се нарича радост, един от великите синоними на живота. В този смисъл тревогата е религиозно състояние в зародиш, религиозно преживяване.
Как се лекува тя? По два начина – деструктивно (разрушително) и конструктивно.
Първият разрушителен модус на справяне с тревогата е отказът да се сблъскаш с нея, да си дадеш сметка, че си човек на тревогата и че това е твоето достойнство; че доколкото си тревожен, си духовно същество, същество на свободата. Достойнството ти е свързано с това условие на тревогата. Ако не си тревожен, какво си?
Следователно, тревогата трябва да бъде научена. Тя е това, което човек на всяка цена трябва да научи. Има училище на тревогата, казва Киркегор, и има два риска – да не научиш тревогата или да се удавиш в нея. Защото можеш и да се удавиш.
Тревогата е в този смисъл най-големият учител, който имаме. Реалността учи, но от реалността можеш да се отстраниш за известно време, да избягаш от някакъв проблем – на село, примерно. Имаш проблем в града и отиваш някъде в пасторална среда, за да си спестиш тревогата – ето ви един начин. Това обаче е проблем на обективния страх, на тревогата, свързана с външни обстоятелства.
Тревогата като вътрешно преживяване е постоянно с теб. И на село, и в града тази тревога прави опит да те събуди, да ти каже нещо, да ти напомни достойнството на човешкото същество и накрая – да ти каже, че човекът е проблем без човешко решение; той има само Божествено решение.
Човешката душа е фабрика за идоли, за прозводство на фалшиви богове, на които се посвещаваме, доколкото сме паднали жертва на техните измамни предложения. Един такъв фалшив бог е богът на успеха. Друг такъв фалшив бог е това, което на Запад се нарича fun, онова лекомислено, шампанизирано, много често креативно, артистично битие – битие през каприза, през инвенцията, през перманентното приключение. То има собствен чар.
Но човешката душа е не само фабрика за идоли. Тя и фабрика за страхове. Тревогата има инстинкт да се превръща в страх. Страхът е срещу теб, ти можеш да го атакуваш с мъжество, можеш да изобретиш техника за справяне с онова, което те плаши. Примерно, боиш се от безработица, че ще те уволнят. Можеш да направиш интрига това да не стане. Или да увеличиш качеството на собственото си присъствие в работата си, за да не те постигне това. Но това е конкретна задача, тревога с образ, с други думи – страх.
Душата е фабрика за страхове, за най-различни страхове. По този повод Христос казва: “Не бойте се”. Една особена и много често срещаща се препоръка. Не се грижете. Тук има една изключителна евангелска образност, изключителна поезия. Полски лилии, небесни птици… Просто е: не се грижете. Трева, която живее кратко. Не се грижете… И още: не бойте се. “Не бой се, само вярвай.” Това е религиозният отговор.
Но той не е въпрос на самовнушение. Не може един човек да бъде хванат за ръкава и да му се каже: Не бой се, само вярвай. И той: А, добре!… – и е спасен. Господ-Бог е най-простото нещо на този свят, защото е най-близо до всеки. И най-сложното – когато Го търсиш не като дете, а като “сложен” човек от 21-ви век с “постмодерно” умонастроение, разколебан, че всяка истина съществува, че тя е възможна; когато си “умен” в размера на собствената си глупост.
Справянето с тревогата предполага да приемеш нейното условие; да я приемеш по неизбежност като кръст. Има една тревога, която е неотстранима - говорим за тревогата по неизбежност, тревогата на свободното човешко същество. Тя се поема и има своите парадокси, защото християнската вяра е изтъкана от парадокси. А е изтъкана от парадокси, защото е конкретна и защото е живот, а не абстрактно умозрение, вътрешно съгласувана идеология, която се препоръчва, за да порази въображението на човека и да го спечели като роб за господар.
* От беседата на д-р Николай Михайлов, организирана от портал Православие.БГ, юли 2013 г.
Със съкращения от www.pravoslavie.bg
Снимка: БГНЕС