У нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? | Иван ХАДЖИЙСКИ

„Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?”

За написването на своята емблематична книга „Бит и душевност на нашия народ“, през 1936 г. Иван Хаджийски обикаля с колело из цяла България. От 1937 до 1942 г. публикува свои студии в списание „Философски преглед“, повечето от които са издадени в „Оптимистична теория за нашия народ“. Загива като доброволец на фронта през октомври 1944 г.

За бита и душевността на нашия народ, с думите на един голям българин.

В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.

Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?

Вярно е по-нататък, че понятията „честност”, „чест” „доблест” нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама”, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми.
– Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение.
– Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът.

Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?

Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.
Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?

Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттам стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия народ, чакащ своите водачи.

Може да се наброи отчайващ списък лица, които, жертва на една историческа безнадеждност (“това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи”) са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски.

Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?

Може ли да се живее само от литературен труд, особено като се знае, че тези, които могат да купуват книги, са обхванати от литературна тъпота, а четящ свят е главно беднотията? Чудно ли е при това положение, че повечето от нашите писатели живеят от преводи, детски писания, учебникарство и от всички други възможни занимания, само не от пряк литературен труд?

Ала най-лошото тук не са погрешните обобщения, до които се стига: че в случая се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв; че сме имали работа не с една историческа преходност, а с някаква вечна национална субстанция; че това били грехове не на една обществена епоха, а вечна участ на българския народ, която никаква обществена система не ще бъде в състояние да промени; че с пасивното салдо на днешния обществен баланс трябвало да се задължи не сметката на носителите на днешната епоха, а сметката на целия български народ, и то за всички времена.
Най-лошото е, че тези обобщения от областта на логиката минават в областта на практиката и нанасят съдбоносни поражения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност.

От „Бит и душевност на нашия народ”, том 1

Снимки: Lifebites.bg

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK