За „прогнилия Запад” и Родината – един спомен на големия руски писател, общественик и герой от Великата Отечествена война, който през януари навърши 98 години.

Никога няма да забравя първото си пътуване зад граница. Беше през 1956 г. Нарекоха го полета „Победа” – бяхме голяма писателска група – Константин Паустовский, Расул Гамзатов, важни партийни особи, всичко 400 човека.

Всичко за нас беше истинско откритие. В България не успяхме да се почувстваме различно, но когато пристигнахме в Париж!... А когато попаднахме в Рим и Атина, тогава всички вече бяхме в шок. Споглеждахме се ошашавени един друг и не можехме да проумеем – къде е целия този прогнил Запад, където човек за човека е вълк? Как започнахме да проглеждаме ясно и страдахме, не разбирахме и се губехме, опитвайки се да запазим доброто изражение по лицата си. С какво наслаждение ние разглеждаме цялото това „безобразие и грозота”.

Боже, а каква беше радостта ни, когато видяхме някакъв просяк!? „Къде ви е гетото?” – питахме ние. Защото упорито търсехме преимуществата на нашия строй, в които до безкрай ни уверяваха у дома. Търсехме и не можехме да ги намерим.

Тогава още я нямаше обидата на победителите от победените, тя се появи по-късно, когато пристигнахме в Германия. Дотогава беше просто объркването на едни съветски хора, които са били пуснати от клетката на свобода.

Алес Адамович ми разказа как докато веднъж се разхождал на село, едно куче, завързано за ограда, се нахвърлило към него и го залаяло бясно. И изведнъж въжето се скъсало. Той спрял, а кучето се уплашило. И избягало в къщичката си. Смелостта му се дължала на въжето. Та, и у нас беше така, когато попаднахме зад граница – въжето се скъса. И ние побягнахме в своята си колиба, за да се убедим, че нещата не са чак толкова зле.

Докато бяхме на Капри, двама възрастни мъже започнаха да пеят неаполитански песни, които слушахме с удоволствие, а някакви идиоти от делегацията ни почнаха да критикуват: „Ама какво ги слушате тия! Нашите  певци са по-добри!” Ние отвърнахме, че певците ни сигурно са по-добри, но това са просто двама възрастни мъже, а не певци. „И мъжете ни са по-добри любовници от италианците”, не се предаваха глупаците от делегацията. Нали трябваше да се държат за нещо!

Когато после разказвахме какво сме видели в чужбина, не ни повярваха. А и ние самите се мъчехме да оправдаем поразилата ни разлика и да защитим живота, който водехме в Родината. И не ни беше леко да признаем, че живеем по-зле от всички в Европа. Че Червеният площад не е най-красивият на света, че видяхме площади по-красиви от него. Беше ни нужно някак да защитим съзнанието си. Защото се оказа, че сме идиоти.

Даниил Гранин

От интервю на Даниил Гранин, публикувано в книгата на И.В. Оболенски „Четыре друга эпохи. Мемуары на фоне столетия”
Снимки: ru.wikipedia.org, Года литературы