Православието обича щастието ╫ Владимир СВИНТИЛА

За чудесата на вярата, с думите на големия наш творец от книгата му „От Маркс до Христа”.

 

Чудеса на вярата

Излезехме ли от селото, където учителстваше мама, и виждахме неговия профил: наредени като кубчета и паралелепипеди, като малки кутийки, една до друга, бели къщи. Над тях се възправяше високо, бяла, камбанарията на селската черква.

В далечината виждах бели кравички и овчици.

До мен внезапно достигаше звънът на селската камбана. Тогава душата ми се изпълваше с тържествена тишина.

Бях малък, не знаех какво става с мене. Нещо могъщо ме зовеше към далечните къщички, към тържествената камбанария, чиито камбани звъняха за вечерня.

По-късно аз знаех, че това е православието: белите къщи и бялата камбанария, виещият се през зелените ниви път. Този път ни отвеждаше до черковния праг и ние влизахме с наведени глави и в ръцете ни горяха златножълти пламъци на свещи.

Всеки път беше Пътят, свидетелство за другия, за житейския, който продължаваше отвъд смъртта. Смъртта бе праг, от който не биваше да се боим (ако сме праведни!). Тогава върху портите на къщите цъфваха огромни черни пеперуди и някои жени потъваха в черно. Но мъртвият продължаваше пътя. Четиридесет дни душата му се скиташе тъжна сред веселите хора - и се случваше да видят покойния: как се бе навел над герана, може би бе жаден. И тогава преливаха над гроба му за първите деветини.

При погребение ние децата носехме хоругви. Носил съм и аз. Не ни пускаха на самото гробище, връщаха ни от края на селото - да не чуем страшните удари на буците пръст върху ковчега, които са като едно почукване на вратата ни.

И ние се връщахме да оставим хоругвите в притвора и да се помолим, водени на тълпичка от клисаря.

И после излизахме на мегдана. Оттам започваше пътят, главната улица, която отвеждаше едновременно към две села - едното на север, другото на юг.

По-късно аз разбрах значението на пейзажа. Пейзажът е вярата ни. В сградата, в архитектурата, в полетата, в посевите, в овошките са вписани нашата вяра и нашето доверие. И цъфналите полета са тържество на нашето вътрешно ликуване.

В мерата цъфтяха божурите. Богородица бе минала предния ден и бе оставила тези кървави цветя, които са следи от босите й крака.

На кръстопътя селяни са срещнали двама божеци: единия сляп. Дали не са те двамата Господ Бог и Свети Петър, предрешени, за да изпитат селските сърца?

През селото преминаваше трепет.

А още повече, ако онази бедна жена с дете на гърдите, която са видели да завива зад лозето, ако тя е била самата Пресвета Богородица с детето Иисус в ръце?

Вярвах ли аз, три-четиригодишен, на всички тези неща?

Аз знаех за тях, това е всичко. И моето сърце по неопределим начин се вълнуваше.
Много по-късно всичко това се обедини за мен в един стих от Атанас Далчев:

И църквици в далечината, бяли
като зъбчето първо на дете.
Аз обичах тези пространства.


Когато мама ме оставяше на баба в нейната къщичка в Банишора, аз, естествено, не можех да не придружа баба в нейните скитания и поклонничества.

Тя ме хващаше за ръка, качвахме се на някаква каруца, която се завръщаше в село, и търчахме весело по цариградското шосе.

Оставяха ни сред нивите. Тогава баба ме хващаше за ръка. В другата носеше бохча, където бяха нашите завивки и нашето ядене. И ние тръгвахме пеша, през златните ниви, които се вълнуваха от двете ни страни. Аз знаех, че отиваме в Герман, „у манастиро”, и че е някакъв свят ден.

И всеки ден бе свят. Всеки ден имаше своя светец или светица, които надничаха милостиво със слънцето при изгрев към тази грешна изстрадала земя.

Детето и бабичката вървяха между златните люлеещи се ниви. Светецът или светицата милостиво ги водеха по селския опечен от слънцето път. Двамата бяха боси и прахът на пътя полепваше по краката им. Но беше щастие да се стъпва по тази гореща, поради Божията милост, земя.

В манастирския двор ги приемаше висок калугер с червена коса и брада. Детето целуваше сухата му ръка и калугерът го благославяше. После влизаха в манастирската черква.

Посрещаше ги огромна икона на благославящия Христос и те коленичеха пред нея и се молеха. Докато се молеха, старата нареждаше. Тя напомняше на Христа всичките си болки, но изказваше и цялата си старческа благодарност...

Ние бяхме на службата. Красиво се извисяваше гласът на псаломчика и тоя на дякона. И пред удивените ни очи се разтваряха портите на рая.

Окото на детето се опияняваше от златото на иконите. По-късно, в София, детето се опияняваше от златото на резбите. Но още тогава, в онова далечно време на пробуждането на разума, детето се дивеше на могъществото и силата на иконите, които му действуваха най-вече със следящите го очи и с благославящите го ръце.

Връщахме се през полето край телеграфните стълбове, които звъняха почти музикално. По жиците се трупаха птици и се навеждаха да видят бабичката и детето, които минаваха под тях.

И тогава детето се спираше и виждаше в далечината селце от бели кутийки и високо издигаща се над тях селска камбанария - и сърцето му се изпълваше с очарование.

Такъв беше моят най-пръв религиозен живот, когато, естествено, нямах понятия за религия. Но знаех: върху белите кълбести облаци си отпочиват светците и ако блесне светкавица през въздуха, мълниеносно прехвърчава колата на свети Илия.

Баба обичаше праведните хора. Идваше някоя жена, баба я съзираше на двора и ме предупреждаваше: „Иде Неделя, она е многу праведна”.

Праведницата сядаше на одърчето. С напевен глас и като се полюляваше от кръста нагоре, праведницата разказваше за чудесни манастири с джамлъци, със сводове, които се извисяват към небето; за течащите сред люляковите храсти поточета, които пеели песните на творението; за златни изгреви над боровете, запалени от самия светец за радост на хорските души, за зелените полета, украсени с тия бели маргарити, които светица една е изплакала от небето...

Много по-късно разбрах, че този език, който бе за мен тогава простонароден, или по-точно „селски”, е книжовен - езикът на житията и на дамаскините.

Тази литература бе заседнала дълбоко в народа и оцветяваше странно речта му.

Идваха праведници. Бяха много бедни, ходеха в кръпки, но бяха удивително чисти и миришеха (и те, и дрехите им) на селски сапун. Те говореха за чудодейни изцеления, съобщаваха за поличби, които бяха станали по селата.

Праведниците и баба обезателно се разговаряха за „Алексий, человек Божий”. Тази книга бе най-важният образец, те се опиваха, като я преразказваха.

Но какво казвам аз? Те не я преразказваха, знаеха я наизуст и я произнасяха от началото до края. Какъв силен, какъв благороден воин бил Алексий человек Божий и как всичките си сили отдал в служба на Бога.

По-късно аз попаднах на този ранновизантийски роман и го изучих. Той бе шествувал през Средновековието в нашите земи, но бе много странно, че рано през Възраждането, преведен на новобългарски, „Алексий, человек Божий” бе намерил отново широка читателска публика.

Православието обича не само цветята и полетата, не само маргаритите в зелените поляни. То обича и героиката и тачи горестно честта.

Православието обича щастието. Какво е след литургия, когато си напълно пречистен, когато душата ти пее, какво е след разпус да седнеш на сянка под старата трепетлика и да слушаш в нея трепета на вселената, която звъни и пее цялата от щастието, че е познала Бога.

Какво е след постене, пречистен, с опростени грехове, да застанеш пред огромното поле, в дъното със синеещата се планина и отново да схванеш, че цялата тази красота е създадена за човека!

Естетиката на иконата, на храмовата архитектура (манастирските църкви), на религиозните щампи - всичко по-късно ми ставаше достъпно поради това християнско детство.

Като юноша се запознах с католицизма, бях пленен от „Цветчета” на Свети Франциск Асизки, от великата поетика на поетите и на художниците на италианското дудженто. Но тия неща не можаха да покрият, не можаха да изтрият спомена за православната поетика. Буреносно в мен се завръщаха гласовете от нашата литургика и грееха в тъмно злато образите на Христос Пантократор и на Богородица Одигитрия.

Православието, то носи атмосфера, каквато не може да се срещне другаде в света: тържественото биене на селската камбана, развяващата се на вятър хоругва, рипидата, върху която пада сноп светлина от самото небе, цветята, издигнатата за благослов ръка на свещеника. Всичко това го има само в нашия живот и за тия чудеса на вярата ни нашите светци, свети Георги Софийски, свети Никола Нови са приели кръстните мъки.

Владимир Свинтила, „От Маркс до Христа”, Изд. Кибеа, 2002 г.

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK