Животът трябва да се събира така, както плодовете на дърветата ~ Тонино ГУЕРА

Поет, художник, сценарист, скулптор, ювелир, създател на мебели, истински творец и ренесансова личност. В историята на киното Тонино Гуера остава като един от най-знаменитите сценаристи, подарили на света филмови шедьоври като „Забриски пойнт“, „Червената пустиня“ и „Идентификация на една жена“ на Микеланджело Антониони, „Амаркорд“, „И корабът плава" и „Джинджър и Фред“ на Федерико Фелини, „Нощта на свети Лаврентий“, „Хаос“ и „Добро утро, Вавилон“ на братя Тавиани, „Носталгия“ на Андрей Тарковски, „Делото Матеи“ и „Лъки Лучано“ на Франческо Рози, „Пътуване до Китира“, „Пчеларят“ и „Погледът на Одисей“ на Тео Ангелопулос.

Гуера работи в различни жанрове и с различни режисьори в златните години на италианското кино от края на 50-те до края на 80-те. Въпреки това, той остава най-силно свързан със съдбата и творчеството на своя велик приятел Федерико Фелини, за когото споделя: „Фелини винаги бе влюбен в някого или в нещо. Това също е талант. Два дни преди смъртта си ми каза: „Мечтая поне още веднъж да се влюбя“.

За тишината на живота и поезията на детството, споделено от ловеца на образи, Тонино Гуера.

Tonino Guerra (1920 ~ 2012), © Fabio Lovino

Когато пада първият лист през есента, той пада с оглушителен шум, защото с него се разрушава цяла година.

Моят дом е толкова високо, че чувам кашлянето на Бога.

Тишината е храната на старостта.

Никой не иска да се втурва към истината.

Нашият живот – това е колеблива крачка в пустотата.

Първото, което е нужно да научите в тангото – умението навреме да поставите крака си в освободеното от партньора ви пространство.

Бих искал да съчувствам на страданието на цветята и да чувам приятелския шепот на долитащия от тях аромат.

Дългото мълчание се превръща в спомен.

Разбрах, че тишината може да се вдишва като въздуха.

Във всяко заминаване има скрито завръщане.

Ако се научим да говорим, ще ни разбират и животните.

Хората не знаят къде отиват, въпреки че бързат, за да стигнат навреме.

Болестта не обича равнодушието.

Великата музика не нарушава тишината, от която е родена.

Днес силните чувства могат се срещнат само в театъра.

Най-близкото до нас – това сме самите ние, които не познаваме себе си.

Оптимизмът на нощта постепенно гасне пред пламъка на свещта.

Често отговорите се превръщат във въпроси.

Вече толкова рядко може да срещнете хора, пълни с онази сила и спокойствие, което даряват само дърветата.

Ние изгубихме способността си да се възхищаваме, която ни позволяваше да вярваме в светостта на земята.

Опиянени сме от детството, когато всички сме били безсмъртни.

Често успокоението идва от смирението. При послушание по-често можем да  прехвърлим отговорността на другите за собствените ни беди.

Телевизионните образи живеят, защото ги гледаме.

Често смисълът и красотата на живота се таят в грешките.

Ти винаги притежаваш това, което си имал в детството.

Нужно е отново да станем деца, за да излекуваме този свят.

Всеки път, когато потъвам, забравям да помоля за помощ.

Когато есента отнеме светлината на деня, ние се превръщаме в пейзаж по залез слънце.

Истински може да ни разчувства единствено нежността към самите себе си.

Смъртта съвсем не е натрапчива – идва само веднъж.

Великата наслада може да бъде изпитана единствено заедно с някого, споделяйки с него радостта или възторга.

Да живееш, означава да чувстваш скритото дихание на всяко листо.

Хоризонтите винаги са зад гърба ни.

Малката грешка се поправя с голяма.

Мисля, че животът трябва да се събира така, както плодовете на дърветата.

(Тарковски и Тонино Гуера в Москва)

По материал на: izbrannoe.com
Снимки: Mubi, Museo Tonino Guerra, Pinterest

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK