Обикновено изпитваме омраза само когато и защото не сме прави ~ Томас БЕРНХАРД

Томас Бернхард е един от най-скандалните съвременни автори на Австрия. Литературните критици го наричат “екзистенциален клоун”, “зловещ пророк”, “алпийски Бекет” и дори “пророк на безсмислието”. Учил музика, работил като журналист, а след това и като писател, неговият стил е абсолютно разпознаваем, заради провокативния му поглед към света, съчетан с мрачни, гротескови страсти, саркастично остроумие и много рядко – с радостта от живота. В неговите романи екзистенциалното бива подложено на особен вид уголемяване, на драстично увеличение, за да се избегне привидната му сериозност и да бъде разкрита особено комичната му трагичност, която всички усещаме, но се преструваме, че не забелязваме.

(1931 ~ 1989)

Ние много лесно и бързо привикваме да мразим и да проклинаме, без да питаме дали нашите омрази и нашите проклятия все още имат дори най-малкото основание с хода на времето.

Обикновено изпитваме омраза само когато и защото не сме прави.

Изкуственият свят е породил изкуствения човек, и обратно, изкуственият човек изкуствения свят, човекът на изкуствеността света на изкуствеността и обратно. Вече нищо не е естествено, нищо, абсолютно нищо. Ние обаче продължаваме да вярваме, че всичко е естествено, а това е заблуда. Всичко е изкуствено, всичко е изкуственост. Вече няма нищо естествено, няма нищо природно. Ние все още смятаме, че съзерцаваме природа, но всъщност вече отдавна съзерцаваме само изкуственост. В резултат всичко е тъй хаотично. Тъй фалшиво. Тъй нещастно. Тъй смъртоносно конфузно.

Мислещият човек постоянно се намира в едно гигантско сиропиталище, в което всички хора му доказват, че той няма родители.

Какво поражда у хората, които се фотографират, желанието да се стараят винаги да изглеждат щастливи на фотографията, която ги показва, или поне да не изглеждат толкова нещастни, колкото са? Всеки иска да бъде запечатан като щастлив човек, никога като нещастен, винаги като един съвършено фалшифициран, никога такъв, какъвто в действителност е, а именно, най-нещастен от всички.

Всички непрекъснато искат да бъдат запечатани като красиви и щастливи, докато всъщност са грозни и нещастни. Те търсят спасение вътре във фотографията, те преднамерено се смаляват и наместват в тази фотография, показваща съвършено фалшивия им образ на щастливи и красиви или поне на по-малко грозни и нещастни, отколкото са. Те изискват от фотографията своя желан и идеален образ и не се спират пред нищо, дори пред чудовищното изопачение, за да запечатат този желан и този идеален образ върху снимката. Те изобщо не забелязват колко страшно и колко ужасно се компрометират във всеки случай.

Красивият човек на фотографията във всеки случай е най-грозният, най-щастливият на нея във всеки случай е най-нещастният. Фотографиите, които са си направили, те окачват по стените в своите жилища като някакъв красив и щастлив свят, който в действителност е най-грозният, най-нещастният и най-лъжовният. Цял живот те се взират в своите красиви и щастливи снимки по стените и изпитват удовлетворение от това, докато всъщност от това те би трябвало да изпитват само погнуса. Ала те не мислят и тъкмо това ги предпазва от ужасното прозрение, че са грозни, нещастни и лъжовни. Те стигат дори до там, че карат посетителите на своите жилища, които добре ги познават, добре познават домакините си като грозни, нещастни и безпросветни хора, да разглеждат тези снимки, на които вярват, че са изобразени като щастливи и красиви хора, те изобщо не се срамуват да показват тези снимки включително и на онези, които добре ги познават, а на тези снимки, разбира се, ще ги опознаят допълнително като лъжци и като съвършено лъжовни и неспасяеми хора.

Живеем в два свята, в истинския, който е тъжен и коварен и в последна сметка смъртоносен, и във фотографирания, който е изцяло лъжовен, но за по-голямата част от човечеството е най-желаният и идеалният. Ако на човека днес му отнемат фотографията, ако я отлепят от стените му и я унищожат веднъж завинаги, малко или повече ще му отнемат всичко. Оттук логично следва, че днес човечеството не е привързано към нищо друго, не се е вкопчило в нищо друго и в крайна сметка не е зависимо от нищо друго толкова, колкото от фотографията. Фотографията е неговото спасение.

Винаги всичко е било само приблизително, само почти, останалото е безсмислица. Когато мислим и не спираме да мислим, което наричаме философстване, ние в крайна сметка стигаме до извода, че сме мислили погрешно. Всички досега са мислили погрешно, независимо от имената, които са носили, независимо от писанията, които са написали, ала все пак са се отказали не по собствено желание, не по своя воля, а по волята на природата, поради болест, лудост, смърт накрая. Не са искали да спрат, въпреки лишенията, въпреки ужасността, въпреки чудовищността напук на всички правила и предупреждения. Те всички обаче са стигали до погрешни изводи и в края на краищата до нищо, независимо какво е това нищо, за което ние наистина знаем, че е нищо, ала в същото време знаем още и че не може да съществува, то проваля всичко, до него свършва всичко и достига края си накрая.

Трябва да сме благодарни за всяка безсънна нощ в живота си, защото тя във всички случаи ни придвижва философски напред.

Когато се държим само край хора с възвишен характер, ние за най-кратко време опустяваме, така че, тъкмо обратното, ние трябва да общуваме с тъй наречените безхарактерни хора, за да можем да издържим, за да не залинеем духовно. Тъкмо хората с тъй наречения добър характер с течение на времето постепенно ни опустошават и убиват, най-вече от тяхната компания трябва да се пазим.

Всички знаем, че погребалното изкуство, особено на село, е най-великото актьорско изкуство, което можем да си представим, на погребения дори най-обикновените хора развиват завладяващ артистизъм, който обикновено може да бъде оценен много по-високо, отколкото артистизмът в нашите театри, където почти винаги властва чистата дилетанщина.

Ние обявяваме мъртвите за светци, за да се подсигурим срещу тях и да ни оставят на мира.

Погребението е просто една драма, която са ти наложили и чието заглавие да отдадем последна почит по същество само те отблъсква, понеже е лицемерно. Но всяка драма е лицемерна. Този вид драма обаче е най-лицемерната. Едно такова погребение е най-великолепната драма, която човек може да измисли. Нито един драматург, нито един Шекспир дори, не е успял да напише подобна великолепна драма, в сравнение с нея цялата световна драматургия е смехотворна.

Всяко такова траурно шествие е гротеска. Всяко такова траурно шествие е безсрамие. Всяко такова точещо се траурно шествие е не просто оскърбително, то е чудовищна безвкусица.

Когато стоим край прясно изкопан гроб, ние сме целите изтъкани от предателство.

Ако бяхме лишени от изкуството на преувеличението, ние щяхме да сме осъдени на един ужасяващо скучен живот, на едно съществование, което изобщо не си струва да бъде съществувано. За да обясниш нещо разбираемо, ти просто си длъжен да преувеличиш, единствено преувеличението онагледява, а когато вече си на възраст, опасността, че ще те вземат за глупец, вече изобщо не те интересува.

Изкуството на преувеличението е изкуство на превъзмогването, превъзмогване на съществованието, както аз го разбирам. Чрез преувеличението, а в крайна сметка чрез изкуството на преувеличението, аз съумявам да понеса съществованието, това е единственото условие за неговата възможност.

Колкото повече остарявам, толкова повече търся убежище в своето изкуство на преувеличението. Великите в превъзмогването на битието винаги са били велики и в изкуството на преувеличението и независимо от това какви хора са били и какво точно са сътворили, те в крайна сметка са го постигнали само и единствено благодарение на своето изкуство на преувеличението.

Художник, който не преувеличава, е лош художник, музикант, който не преувеличава, е лош музикант, както и писател, който не преувеличава, е лош писател, понякога обаче същинското изкуство на преувеличението се състои тъкмо в това да преумалиш всичко, в тези случаи казваме, че въпросният преувеличава преумалението и това преувеличено преумаление всъщност е неговото изкуство на преувеличението.

Тайната на великите произведения на изкуството е преувеличението, това е и тайната на великото философстване, изобщо изкуството на преувеличението е тайната на духа, но бързо изоставих тази без съмнение абсурдна мисъл, която обаче при едно по-внимателно взиране без съмнение щеше задължително да се окаже единствено правилната.

Наблюдението и съзерцанието, когато наблюдаваният и съзерцаваният не знае, че го наблюдават и съзерцават, е едно от най-големите удоволствия.

Винаги е смехотворно, когато булката казва да, ала още по-смехотворно е, когато младоженецът казва да. Как можем да приемаме на сериозно това булчинско да, след като добре знаем, че е лицемерие, същото лицемерие като другото да на младоженеца, това на два пъти произнесено от немай-къде да, с което всъщност се скрепява единствено предстоящото десетилетно мъченичество, мислех си. Брачното да скрепява брачното иго. Нищо друго. А хората не мечтаят за нищо по-силно, отколкото тъкмо за това, да си кажат да, да се откажат от себе си, да се самоунищожат.

Трябва да си разрешим мисленето, да посмеем въпреки опасността скоро да се провалим, просто защото не ни е възможно да подредим мислите си, но понеже когато мислим, ние винаги имаме наум всички съществуващи, всички възможни мисли, ние винаги се проваляме, разбира се; по същество ние винаги се проваляме, ала и другите, да се казват както искат, да бъдат най-великите духове ако искат, в определен момент се провалят, системите им рухват, както доказват произведенията им, от които ние се възхищаваме, понеже тъкмо те са стигнали най-далеч в провалите.

Да мислиш, това значи да се проваляш. Да действаш значи да се проваляш. Разбира се, ние действаме не за да се проваляме, както и мислим не за да се проваляме.

Всеки говори за различен човек, макар и да описва същия. Колкото хора, толкова и описания на една и съща личност, всяко в своята си посока, всяко от своята си гледна точка, сиреч толкова и различни възгледи за един и същи човек.

Понякога се чувстваме напълно годни за някоя духовна работа, но после все пак отново и отново се стъписваме, защото добре знаем, че навярно няма да издържим, че тогава, когато навярно ще сме доста напреднали, може внезапно да се провалим и да изгубим всичко, да изгубим цялото време, което сме употребили, тоест и прахосали, както в този миг ще стане безпощадно ясно, а в замяна да установим, че сме се бламирали по чудовищен начин, ако не пред целия свят, то поне пред себе си.

Към едно подобно поражение ние далеч не се стремим с всички сили, тъй че се колебаем и когато вътрешното чувство ни казва, че можем да се захванем с тази духовна работа, ние пак я отлагаме, както бихме отлагали един чудовищен бламаж, един чудовищен самобламаж. От другите ние изискваме да вършат своите дела най-малкото добре, а на практика да ги осъществяват изключително добре, но сами не създаваме дори най-дребния, дори най-смехотворния писмен продукт на духа, така си е, от другите ние изискваме огромното и невъзможното, но сами дори не постигаме най-дребното.

На това ужасяващо унижение от собствения си провал ние не искаме да се подлагаме, поради което непрестанно отлагаме своята идея за един писмен продукт на духа с всички възможни средства, с всички възможни оправдания, с всички възможни подлости, които ни вършат работа. Страхът внезапно ни е парализирал. От друга страна обаче ние през цялото време държим тази духовна работа в главата си и искаме на всяка цена да я осъществим. Имаме намерение да я осъществим, казваме си и тръгваме напред-назад с този израз имаме намерение, дни наред, седмици наред, месеци наред, години наред, понякога и десетилетия наред, но тъй и не спираме, за да поставим началото.

Имаме едно гигантско намерение, казваме си, а понякога, понеже сме твърде суетни, за да го премълчим, казваме това и на другите, докато всъщност способностите ни стигат единствено за нещо съвършено смехотворно. Пиша гигантско произведение, казвам си и в същото време това ме плаши, а в мига на уплахата аз вече съм се провалил, изпаднал съм в абсолютна невъзможност дори да започна. Проглушаваме ушите на света с намерението си да напишем нещо гигантско и уникално, като изобщо не се боим от подобни изявления, в същото време обаче вечерта си лягаме с наведена глава и пием сънотворно вместо да се захванем с гигантското и уникалното.

Такива сме, мислим се за способни на всичко, дори на най-великото и грандиозното, а после даже не успяваме да вземем перото и да напишем поне една дума от оповестения гигантски и уникален труд. Всички страдаме от мегаломания, само за да не ни принудят да плащаме за своята вечна долнопробност.

Хората напират да се запознаят с писателя, когото обичат или уважават, но и с писателя, когото мразят, а по този начин изцяло унищожават творчеството му. Най-добрият начин да се освободиш от нечие писателско творчество, което по някакъв начин не ти дава мира, независимо дали поради това, че го цениш високо, или че го мразиш, е да се запознаеш с неговия създател. Просто отиваме при създателя на едно литературно произведение и вече сме се отървали от него. Като цяло писателите са най-противните хора на света.

Изследвали ли сме нещо до най-малкия детайл, то загубва за нас ценността си. Следователно трябва да се предпазваме от това изобщо да изследваме нещо до най-малкия детайл. Само че ние не можем другояче освен да изследваме всичко до най-малкия детайл, това е нашето нещастие, така разрушаваме всичко и унищожаваме всичко, едва ли не вече сме унищожили всичко.

Изследвали сме толкова дълго един ред от Гьоте, че вече не ни изглежда така прекрасен, както в началото, и постепенно загубва своята ценност за нас, а онова, което в началото ни е изглеждало като най-прекрасния стих изобщо, накрая е вече елементарно разочарование. Накрая сме разочаровани от всичко, което сме изследвали до най-малкия детайл. Накрая вече не изпитваме никакво удоволствие от изкуството, както и от живота, и това е съвсем естествено, защото с времето сме загубили наивността, а с нея и глупостта. Но вместо това си спечелваме само нещастие.

Не съм сигурен дали бе правилно да се спася, вероятно щеше да е по-добре, ако не бях се спасил, а се бях самоубил. Но разкарването във връзка с погребението не ми остави никакво време, за да се самоубия. Ако не се самоубием веднага, няма да се самоубием след това, това е ужасното. Ние имаме желанието, също като нашия най-любим човек, да бъдем мъртви, но не се самоубиваме, мислим за това, но не го правим.

В началото се боях от живота, после го намразих.

През целия си живот съм се възхищавал на самоубийците. Винаги съм смятал, че са по-добри от мен във всяко отношение.

HORA MORTIS
Бог също чува моята молитва
на сутринта в царевичното поле
където вятърът
събира децата на следобеда
и отминалото
почиват уморените си умове
на стената.
Бог ме чува
в мрака на дъжда
и по този път
от горчива трева и блестящи камъни
през черепите на нощта
които се разпадат в сънищата ми
от страх.
Бог ме чува
във всеки ъгъл на света.

Източник: Томас Бернхард: „Изличаване. Едно разпадане“, „Моите награди“ ,„Старите майстори. Комедия“ , изд. Атлантис - КЛ
Снимки: Austria-Forum, Bookthrift