„Общественото мнение е най-добрата от всичките възможни конституции”
Д-р Кръстьо Кръстев и критичният му текст „Има ли у нас обществено мнение?”, публикуван в сп. „Мисъл”, 1895 (със съкращения)
Има ли у нас обществено мнение? Често наистина думите обществено мнение ни идват на езика, но всякога само за да пожалим, че самото нещо отсъствува в нашата страна. А тоя въпрос заслужава да бъде изучен по-внимателно и времето е, струва ми се, твърде благоприятно за това изучаване...
Преди всичко, едно елементарно сравнение, за да покажем как се мамим ний обикновено по този въпрос. Най-примитивните, или, ако щете, най-дивите народи, имат обществено мнение, - припомнете си например само за табу, тоя, може би, най-фрапантен символ на обществено мнение. На другия край на лестницата, най-напредналите, или, ако искате, най-цивилизованите народи, тоже имат обществено мнение. Допустимо ли е - само ний, които стоим помежду, да нямаме?
Не! Въпросът е само: какво е това обществено мнение? Защото сравнението, което направихме, ни показва, че не може да има съмнение за самото съществуване на обществено мнение у нас, а единствено за формата, в която се проявява.
Какво е, преди всичко, обществено мнение?
Както самото название показва, обществено мнение всъщност не е друго нищо, освен мнението на обществото. Следователно общественото мнение ще бъде такова, каквото бъде обществото. Но самото общество какво е! Това не е тъй лесно да се каже. Има народи, в които тоя въпрос не съществува: у дивата орда обществото е съвкупност от индивидуумите, които образуват ордата, макар и тук всъщност да би трябвало да различаваме обществото на мъжете от обществото на жените. Но за други народи въпросът крайно се усложнява. Кой е представител на общественото мнение в Германия например: колибите ли, или фабриките, чиновниците ли, или търговците, учителите ли, или офицерите, протестантите ли, или католиците, жителите от бреговете на Елба, или на Рейн? - все въпроси, които голямата публика не си задава, но на които все пак трябва да отговорим. А за тая цел трябва да хвърлим един бегъл поглед върху политическото развитие на человечеството.
В първобитното състояние на обществото, общественото мнение е суверенно и заменява положителните закони. В тях е реализиран мечтаният идеал на анархистите с тая съществена разлика наистина, че в дивото племе самото обществено мнение е роб на традицията, когато в анархистическата държава то ще почива върху познанието на природните закони. У негъра, у индианеца, у полинеза, няма писан закон. Но това не ще каже, че у тях няма съвсем никакви закони, както мислят обикновено. Именно общественото мнение, представител на традицията, налага пазенето на закона. Главатарят може да тиранизира своите поданици само ако уважава традицията, така, както тя се тълкува от общественото мнение. Той може да върши най-ужасните жестокости, додето общественото мнение ги сматря за законни; но той не може безопасно да върши най-малката неправда, когато общественото мнение я счита за непозволена. В това състояние на обществото общественото мнение е просто в същата степен, както е прост и народът: всички са равни, освен главатаря, с малките ония разлики, които води подире си естественото, физическо или интелектуално, неравенство между хората. И колкото обществото е просто, толкова повече власт имат неговите присъди, тъй като не повдигат спор, нито следователно протести.
***
Ами у нас???
Да предположим невъзможното, че утре българският народ ще избере едно неподкупно народно събрание и че това народно събрание ще впише в конституцията параграфите: запретено е на министрите да лъжат: наказание - 10 г. затвор; запретено е на министрите да нарушават законите: наказание - затвор доживот. Ще ли възпре това поне една лъжа, поне едно беззаконие? Не! Твърде е за вярване, напротив, че туй ще накара министрите да умножат лъжите и беззаконията, за да скрият извършените. Но да имаше едно обществено мнение, което казва на нашите министри: излъжи само един път, извърши най-малкото беззаконие и всеки ще те сочи с пръст на улицата, и няма един честен човек да ти подаде ръка, а твоите деца ще носят петно на челата си дори до второ и трето коляно, и вий ще видите, какви ангели ще имаме за министри!...
Англия няма писана конституция. Но тя има нещо по-добро: чувство на дълг в сърцата на всичките свои деца, това чувство, което е накарало простия моряк да разбере своя адмирал, когато той пред очите на смъртта е отправял към своята флота тая проста и наглед студена прокламация: Англия очаква от всяко свое чедо да изпълни своята длъжност!
***
Всеки народ се развива под двойното влияние на наследените от прадедите особености и на средата, в която живее.
До Освобождението нашият народ образуваше, с малки изключения, една бедна и проста маса, която не можеше да има друго обществено мнение, освен онова, което й бе дадено непосредствено от условията, в които вегетираше. Тия обстоятелства имаха едно досущ естествено последствие за обществената морал. Поставено под едно управление като турското, единственото обществено мнение, което можеше да се образува спрямо политиката, не можеше да има друго освен чисто отрицателен характер; именно безполезно и даже опасно бе да се занимава човек с обществените работи и особено да негодува или само да се удивява на безбройните злоупотребления, вършени от чиновниците. Впрочем под турското иго българинът не взимаше никакво участие в общото управление, или, ако взимаше, то обикновено със своите най-лоши елементи. Администрацията беше нещо чуждо за него. Той виждаше в нея страшна развала и естествено се приучи да счита тая развала като неизбежна в политическата администрация. Нему се е втълпила в главата тая идея и днес той гледа на българската администрация така, както е гледал на турската. Оттам произтича това, дето днес общественото мнение спокойно гледа и на най-големите безстидства, вършени от властите, и от друга страна - сматря за глупаво донкихотство всяка доблестна опозиция против правителствените произволи.
Нека към това прибавим, че, по злощастие, така наречената интелигенция не прави нищо, - и за дълго време не ще може нищо да направи - за пречистване на обществените нрави. Па и тя сама всъщност образува най-болната точка на нашия социален живот. Това обаче е съвсем естествено. Нашата държава, създадена на другия ден след Руско-турската война, се нуждаеше от една администрация. По едни или по други причини, които би било твърде дълго да излагам тука, тая администрация скоро стана извънредно сложна и многочислена. Но за тая администрация не съществуваше никакъв подготвен персонал, нито даже някакъв клас от населението, из който да би могло да се рекрутира лесно тоя персонал. Трябваше прочее да се импровизира, както и самата държава. Всички, които знаеха горе-долу да четат и да пишат, се нахвърлиха на чиновничество, като на някоя лесна плячка. Най-жестока борба за места начена да се води наяве, а още повече в тъмнината, по канцелариите.
В народа се извърши едно гибелно разцепление. От една страна стои една така наречена интелигенция, която живее от кървавия пот на простия народ; от друга - грамадната трудолюбива и бедна маса, която почти никак не се наслаждава от благодеянията на националната независимост. Бърже се образуваха две класи, с характер и интереси съвършено различни, от които нито едната, нито другата не може да има едно полезно за страната обществено мнение.
От една страна - работната маса, селяни, дребни занаятчии или търговци, маса трудолюбива, економна, скромна, проста, но и бедна и невежествена. Тая класа има наистина своето обществено мнение. Но това мнение няма никаква важност за целокупния обществен живот на страната. Тая маса биде внезапно повикана за независим национален живот, без да е била ни най-малко приготвена за тая велика и трудна задача. Тя се интересува само за своята черква, донейде и за своето училище и община, - а вий искате от нея да се занимава с интересите на една страна от 100,000 кв. километра и на едно тримилионно население. Това не й е възможно. Тя се губи в нашата прекрасна конституция и в нашите хубави закони и става жертва на една претенциозна администрация и на безсъвестни агитатори.
Срещу тая безпомощна маса стои един административен персонал, ленив, прахоснически, претенциозен и разкошен. Блянът на всеки младеж, който има нужните средства или разполага с достатъчна протекция, е да постъпи на някоя административна служба, да прекарва там приятни дни, без да се труди и без непрекъснати материални грижи. Тая администрация няма сама по себе никаква морална мощ. Самото й рекрутиране е лошо, а вследствие на внезапното изникване на държавата, тя е роб на още по-лоши привички. Никой чиновник, бил той писар или министър, не е гарантиран за утрешния ден. Днеска писар, утре той може да бъде началник на отделение, за да бъде на третия ден изхвърлен на пътя и на четвъртия да се събуди може би като министър. Никакво уважение към спечелените права. Всяка година се правят закони, за да се унищожат на следующата и т.н, и т.н. Неизбежното следствие от туй е, че оная класа, която би могла, със своята сравнително по-голяма интелигентност, да има едно полезно за страната обществено мнение, е осъдена от обстоятелствата да се занимава само със своите най-близки лични интереси. При тия условия, не се колебаем да го изречем, е благодат, дето тя няма обществено мнение.
Де би могло, следователно, подир всичко казано, да има у нас едно обществено мнение?
Да се постави тоя въпрос, ще рече да се разреши. У нас няма и за дълго време още не може да има обществено мнение.
Толкова по-свята е за всеки искрен патриот, за всеки честен гражданин, длъжността да не гледа с кръстосани ръце, като пасивен зрител, на вървежа на обществените работи! Ако, за злощастие, у нас няма едно обществено мнение, каквото трябваше да има, наша длъжност е да работим всички, всеки според своите сили, за да го създадем.
Искаме ли прочее да работим искрено за напредването на нашия народ, има само едно-единствено средство за постигане на тая цел: това средство е да работим с всичките си сили за развитието на едно истинско обществено мнение. Общественото мнение е най-добрата от всичките възможни конституции, то е единствената действително добра конституция, защото тя е едничката, която не може да се нарушава. Общественото мнение е всемогъщо. То налага волята си на правителствата, то ги моделира по свой образ и подобие като восък, чупи ги като стъкло, щом се опитат да му се противят.
Да не ни отвръща никой, че и в много други страни, дето има обществено мнение, то пак не премахва злоупотребленията. Да, но само защото общественото мнение в тия страни не е още такова, каквото би трябвало да бъде. Ако в Русия царува деспотизмът и чиновнишкий разврат; ако ний пред един побеснял тиран сме треперали цели 8 години, то е било затова, защото нашият народ, т.е. ний сами сме го искали, т.е. търпели. Дайте на руския цар и на неговите служители, дайте на Стамболова английското обществено мнение и вий ще видите, как ще станат те всички либерални и честни! Пренесете либералната английска кралица с нейните най-добри министри в България и вий ще видите как скоро те ще се научат да управляват по своето вътрешно убеждение и да гасят свещите! Дайте на най-безкористния човек абсолютна власт и той ще я злоупотреби. Поставете един най-користолюбив човек посред едно честно общество, и той или ще постъпва най-честно, или ще изчезне в един ден.
И тъй, само контролът, или по-добре страхът от контрола, може да ни спаси от едно морално съсипване. Но под думата контрол аз не разбирам тука онзи глупав контрол, който ни е тъй добре познат и който състои в контролиране един чиновник от други, сиреч вълка от тигъра! Този контрол трябва да бъде контрол на всички. Тежко и горко на онзи народ, който гледа с кръстосани ръце безсъвестните дела на ония, на които той плаща със своя кървав пот, за да му вардят интересите: той ще бъде тъпкан с крака и той заслужава да бъде тъпкан. Колко е вярна французката поговорка, повторена за наша сметка преди година, от едно високопоставено лице: Chaque peuple n’a que le gouvernement qu’il mérite. ("Всеки народ има такова правителство, каквото заслужава".)
Източник: liternet.bg
Снимка: Портретна снимка на българския литературен критик и писател Кръстьо Кръстев (1866 ~ 1919)
