Учителят по скромност ~ Георги ДАНАИЛОВ

Есето на Георги Данаилов, удостоено с Първа награда на Международния литературен конкурс за есе “Коперник” във Варшава (По повод 500 години от рождението на великия астроном и учен) 

"Но чужд на всяко самозванство,
живей ти своя дял така,
че утре време и пространство
с любов да ти прострат ръка."

Борис Пастернак

Казват, няколко часа след като видял и докоснал пристигналия от Нюренберг първи печатен екземпляр на "Де революционибус", Николай Коперник издъхнал. Умрял тихо и спокойно, тъй както е живял на този свят. Било 23 май 1543 година.

Не знам, и навярно никой не е узнал, какви са били съкровените му мисли преди болестта да помрачи разума му. Разделял ли се е със светлината, удовлетворен от делата си, или е усещал горчивина от познанието, до което бил достигнал. Нали открай време два възгласа се носели във вселената, единият като уморена, далечна камбана повтарял: "В многото познание има много печал", а другият като мълния озарявал небосвода: "Разумът освобождава човека от страха пред боговете". Открай време спорели Соломон и Лукреций и е възможно те да са воювали и в душата на самотника, който десетилетия не напускал кулата във Фромборг.

"Сам Коперник - настоява историкът на науката Хърбърт Дингъл - изцяло се е придържал към онези възгледи, които са били характерни и за другите учени от Средновековието, и ако той би могъл да предвиди последствията от своята теория, вероятно би изпаднал в ужас от чувството за отговорност към онова, което е извършил."

Има нещо противно в това твърдение. То е прекалено разумно, за да бъде вярно. То не само че прави по-беден образа на един гений, но ни представя може би най-дълбоката драма на човека само като находчива средновековна мистерия.

Трудно е да се намерят конкретни доказателства, които да опровергаят тезата на историка - въпросът е преди всичко психологичен, а самотните размисли и спотайваните чувства обикновено не се документират.

В своя живот Николай Коперник се е отличавал с изключителна скромност; "чужд на всяко самозванство", той е изпитвал дълбока неприязън към каквато и да е показност. Но това съвсем не означава, че не е преценявал значението на собственото си дело. Наистина той никъде и никога не е настоявал: аз детронирах Земята и я приравних към всички останали планети, аз лиших човека от дълго въобразяваното му привилегировано положение, което старата астрономия му отреждаше. "Аз нямам толкова високо мнение за собствената си теория, че да не обръщам внимание на мненията на другите." Тъй твърди Коперник и въпреки това, той си е давал сметка, какво е извършил. И сигурно защото е разбирал последиците от "спирането на Слънцето", е предпочел благоразумно да ги премълчи. Той е съобщил истината, а от хората е зависело дали тя ще ги направи свободни. Ако беше прибързал да посочи тази свобода, тя би се оказала гибелна за съдбата на неговия труд, би била прекалено ослепителна и предизвикателна, и нямаше да изминат благодатните седемдесет години, тъй нужни, за да покълнат семената на новата мисъл, докато схоластиката успее да разбере за какво става дума, докато озлобената глупост постанови:

"Твърдението, че Слънцето не се движи... е невярно и абсурдно от гледището на философията и е формално еретично."

"Твърдението, че земята се движи и върти... е невярно и абсурдно и най-малкото погрешно от гледището на религията."

За щастие вече било късно. На Земята живеели и Галилей, и Кеплер - апостолите на коперниканството. Така че църковните експерти са смогнали само да забранят истината; с други думи, да я направят още по-желана. Не недосетливост, а предвидливост е проявил Коперник, като се е ограничил само с трудноразбираемата математика на свободата. Не е справедливо да се предполага, че човекът, на когото е било присъщо толкова интуитивно прозрение и отчаяната храброст самотно да се възправи срещу хиляда и петстотингодишната рутина на геоцентризма, е останал незрящ за бъдещето на своята идея.

Отдалечени с векове от коперниковото време, мнозина от нас са склонни да мислят, че той е успял само ловко да се разправи с една узаконена от столетията заблуда. Само че това съвсем не е така. Системата на Птоломей прави чест на нейния автор, тя е сложна математическа схема, която позволява да се извършват астрономически предвиждания със задоволителна точност. И ако ние вярваме, че науката е средство да се предвиждат бъдещи събития, нямаме основания да наречем астрономията на Птоломей и Хипарх ненаучна. Това уточняване прави постижението на Коперник още по-забележително, защото не подценява неговите противници. А всред тях има един, който е най-коварен - очевидността. Та какво по-зримо от "заклетия ход на Слънцето". И кой зрящ би се наел да отрича, че небесните светила кръжат около полярната звезда? Само няколко блуждаещи скитници - планетите, смущавали простата картина, но Птоломей употребил всичката сила на своя блестящ математически ум, за да ги "вкара в пътя"!

Отказът от очевидността е най-самоотверженият и покъртителен ход в разсъжденията на Коперник, той е тържеството на първата "безумна идея". След него само двама, Айнщайн и Бор, са били способни на такава гносеологична авантюра. Астрономът, или по-добре космологът, от Фромборг подготви света за появата на Нютон и мировъзрението за Айнщайн. Не ми се вярва, човек, способен на подобна духовна дързост, да не се е вглеждал напред в бъдещето.

"АЗ ДЪЛГО СЕ КОЛЕБАХ ДАЛИ ДА ПУБЛИКУВАМ МОИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ..."

Години! Нещо повече, Коперник дълго е бил уговарян от приятелите си да ги напише. Защо? За да изпипа педантично всеки детайл. За да бъде неуязвим в убедителността си, въставайки срещу петнадесетвековния авторитет. Така твърдят историците и те имат своите основания. Но все пак в изчисленията си Коперник е допуснал и неточности и груби приближения, тъй че допустимо е за колебанията да е имало и друга, не по-малко съществена, причина. С никого несподелената, но почувствана и проумяна драма на идеите. Тя не се е ограничавала в двубоя между научното мислене и догматичните спекулации, нито в опасното противоречие между познание и религия, това било първият сблъсък между старата класическа дедукция - изящна, но стерилна, и новата - грубовата, но оплодотворяваща индукция в метода на познанието. Никой революционер в науката не се е разделял със старото без носталгична болка.

Драмата на Коперник е била още по-разтърсваща, защото той и по сан и по чувство е бил предан на Бога. Той е бил искрено вярващ и конфликтът с църквата за него е означавал и конфликт с Бога. Ученият Коперник го е предизвикал, а духовникът е искал да го избегне.

"И ако се намерят пустословни хора, които, макар и съвсем несведущи в математическите науки, биха си позволили да осъдят или опровергаят моето начинание, преднамерено изопачавайки някое място от Светото писание, то аз няма да им обръщам внимание..."

Защо тези опасения? Защо да се изопачава Светото писание? Коперник - богословът много добре е знаел, че неговото "начинание" буквално противоречи на някои текстове от библията и въпреки страстната си предварителна защита, все пак си е давал сметка, че между хелиоцентризма и заветите хармонията е нарушена. Докато ученият Коперник не може да не е съобразявал, че посяга на небесата. Щом Земята е като всички останали планети, трябва някак си да се обясни предпочитанието на Небесния Отец към нея. Измъчвал ли го е този въпрос? Чувствал ли е "изкушението на лукавия"? Сигурно - да! И за да се пречисти от него, за да изкупи греха си, той се е обърнал към Земния отец - папата, посвещавайки му чистосърдечно най-богоборческата книга на века! "Де революционибус" остава един от първите документи за драматичната раздяла на човека с Бога. Тази раздяла, почувствана смътно дори от човека Коперник, е била и мъчителна, и жестока. Сякаш Бог е започнал своето отстъпление, а Николай Коперник не е искал да го прогони нито от душата си, нито дори от новата си система и може би заради това е оставил недокосната старата сфера на звездите.

И друга грижа е имал великият учен, най-свидна и най-голяма - това бил Човекът, който вече не се намирал в Центъра на Вселената.

Айнщайн беше казал: "Коперник призова човека да бъде скромен".

Като отрече системата на Птоломей, коперниканството нарани психологическата й предпоставка - егоцентризма. Самоопиващият се вик АЗ, който ликуващо се носел заедно с вълшебната музика на небесните сфери, изведнъж стихнал жалостиво! Земята се превърнала в сал на корабокрушенци, блуждаещ самотно в космическия океан: вместо музика на сферите - вечното мълчание на безкрайните пространства, което тъй много плашело Блез Паскал. За съдбата на тези корабокрушенци не може да не е милеел човечният Коперник. Надявал ли се е той, че като отменя самозваното право на човека да се обожествява, той всъщност го повежда по пътя на истинското достойнство. Знаел ли е, че неговата кула във Фромборг се превръща в капитански мост на планетата и че първият, който е поел кърмата, е самият той?

Отговорността е била непосилна и тя не би могла и не би трябвало да бъде споделяна с екипажа. Има неща, които остават тайна на капитана. Тайна, която го осъжда на велика самота, защото капитаните живеят в бъдещето.

Мисля, че Коперник е бил измъчван от всичко това, колебаел се е, съмнявал се е, отричал се е неведнъж, докато накрая е събрал всичкото си мъжество и сила, за да надмогне своята драма, и се е решил в името на Човека и с извинение към Бога да изпрати своето послание за обнародване... Нищо чудно, че след това рухнал!

Казват, че получил печатния екземпляр няколко часа преди да издъхне, преди времето и пространството с любов да му прострат ръка. Било 23 май 1543 година, но вече по коперниканския календар.

Снимка: БГНЕС

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност