Всяка жена усеща, че колкото е по-голяма властта й над мъжа, толкова е по-невъзможно да го напусне | Марсел ПРУСТ 

Phlibert Vigoureux (1868-1934), Portrait présumé de Marcel Proust dans son intérieur, 1899

Скръб и забрава

Със сигурност, физическият удар, който такава една раздяла нанася на сърцето, и който заради тази ужасна способност да се запомнят неща, с които е надарено тялото, прави болката някак си актуална с всички епохи в нашия живот, в които сме страдали - със сигурност, този удар за сърцето, който (толкова малко съжаление ние изпитваме към страданията на другите!) тази, която иска да даде максимален интензитет на разкаянието, което причинява, дали защото, след като нейното заминаване е просто номер, тя просто иска да постигне по-добри условия, или защото, напускайки ни завинаги - завинаги! - тя иска да ни нарани, или пък, за да отмъсти, или за да продължи да бъде обичана, или (с поглед към качеството на спомените, които тя ще остави след себе си) да разруши мрежата от умора и безразличие, която тя чувства, че е изтъкана заради нея - със сигурност, този удар в сърцето е нещо, което сме си обещали да избягваме, уверявайки се, че ще се разделим по хубав начин. Но в действителност рядко се случва човек да се разделя по хубав начин, защото ако това го има, човекът няма да се раздели. И тогава жената, към която ние показваме най-пълно безразличие, въпреки него неясно усеща, че, все повече уморявайки се от нея, по силата на идентична сила на навика ние сме станали все по-привързани към нея, и тя осъзнава, че един от съществените елементи в хубавата раздяла е да се предупреди другият човек, преди да бъде изоставен. Но тя се страхува от това, че може да й се попречи, ако го предупреди. Всяка жена усеща, че колкото е по-голяма властта й над мъжа, толкова е по-невъзможно да го напусне освен чрез случайно внезапно бягство: тя е бегълка, точно защото е кралица. 

Вярно, има необикновено несъответствие между досадата, която тя ни внушава само миг преди това, и това бясно желание тя да бъде върната обратно, след като си е отишла. Но за това - покрай и над тези неща, които вече бяха представени в хода на настоящото произведение, и други, които ще бъдат представени по-късно - си има причини. Защото има едно важно нещо: нейното заминаване най-често се случва не точно в момента, когато безразличието на партньора й (действително или въображаемо) е най-голямо - на крайната точка на люлеене на махалото. Жената си казва: "Не, това вече не може да продължава така", точно защото мъжът говори само за това, че ще я напусне, или не мисли за нищо друго, и тя е тази, която го напуска. Тогава махалото стига до другия край, разстоянието е възможно най-голямо. В един миг то се връща до тази точка; още веднъж, отделно от всички представени причини, това е толкова естествено! Сърцето все още тупти; и заедно с това жената, която си е отишла, вече не е същата като жената, която е била с нас досега. Нейният живот под покрива ни, целият толкова добре познат, внезапно получава по-широки очертания след добавянето на животите, с които тя неизбежно бива асоциирана; и точно за да се асоциира с тях, тя ни напуска.

Така че това ново богатство от разнообразие на живота у жената, която си е отишла, действа обратно върху жената, която е била с нас, и живота, който тя е водила непосредствено преди нейното заминаване. Като следствие от серия психологически факти, които ние сме способни да проследим и които формират част от нейния живот с нас, нашето твърде очевидно отегчение в нейната компания, също и нашата ревност (следствието от която е, че мъжете, които са били напуснати от определен брой жени, са били напуснати почти по един и същ начин заради техния характер и заради определени винаги идентични реакции, които могат да бъдат изчислени: всеки има своя собствен начин да бъде изоставен, както има собствен начин да хване настинка), на тази последователност, която не е много загадъчна за нас, несъмнено съответства една поредица от факти, които не осъзнаваме.

Страданието, продължителното траене на душевен шок, който е дошъл от нищото, постоянно се стреми да променя своята форма; човек се надява да успее да го прогони, правейки планове, търсейки информация; човек иска да премине през безбройните му метаморфози, защото това изисква по-малко смелост, отколкото да запазим страданието си непокътнато; леглото, на което ние лежим, скърбейки, изглежда така тясно, твърдо и студено.

Избрано от "По следите на изгубеното време", Марсел Пруст

Картина: Phlibert Vigoureux (1868-1934), Portrait présumé de Marcel Proust dans son intérieur, 1899 - Auction

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност