„Твърдостта, с която жената се съпротивлява на своята любов, е най-възхитителното нещо, което съществува на тоя свят.”
Portrait of a Woman in White, 1738, by John Vanderbank (1694-1739)
За женската храброст
„Казвам ти, горди темплиере, че дори и в най-жестоките битки твоята прословута храброст не е могла да достигне храбростта на жената, когато любовта или дългът й налагат да страда”
„АЙВЪНХОУ”, том III, с.220
Спомням си една фраза, която съм срещал в някаква книга по история: „Всичките мъже изпаднаха в паника: в такива минути жените имат над тях безспорно превъзходство.”
Куражът им разполага с резерви, каквито мъжеството на техния любим не притежава. Към това ги тласка засегнатото от него самолюбие и те са толкова доволни в разгара на опасността да съперничат по твърдост с човека, който често ги е оскърбявал с гордото си покровителство и сила, че напорът на това задоволство ги издига над опасенията, които в даден момент са свързани с мъжката слабост. Ако в този момент мъжът получи такава подкрепа, той също би се извисил над всичко, тъй като страхът не е в опасността, а в самите нас.
Не че искам да подценя смелостта на жените – виждал съм ги при случай да превъзхождат и най-храбрите мъже. Нужно им е само да обичат някой мъж, тъй като чувстват само чрез него, в негово присъствие, най-страшната непосредствена и лична опасност за тях се превръща в роза, която лесно могат да откъснат. (Мария Стюарт, говореща за Лейстър, след срещата си с Елизабета, когато се погубва. Шилер.)
И у жените, които не са обичали, съм срещал най-хладна, удивителна и чужда на каквато и да било нерви решителност.
Наистина съм си мислел, че те са толкова смели, само защото не знаят колко мъчителни са раните.
Що се отнася до нравствената смелост, стояща неизмеримо по-високо от другата, твърдостта, с която жената се съпротивлява на своята любов, е най-възхитителното нещо, което съществува на тоя свят. Всяка друга проява на смелост е дреболия с нещо така противоестествено и мъчително. Може би те черпят сили от навика да се правят жертви, налаган от свенливостта.
Нещастието на жените се състои в това, че доказателствата за тази смелост остават винаги в тайна и почти не подлежат на разгласяване. Още по-голямо нещастие е, че безстрашието винаги е насочено срещу щастието им.
Може би жените ги крепи предимно гордостта от отлично организираната съпротива и си въобразяват, че за любовника тяхното обладаване е въпрос на тщеславие. Дребно и жалко съждение! Като че ли човекът на страстта, който с радост в сърцето се хвърля във всякакви смешни ситуации, има време да се отдава на суетни съображения! Така монасите, въобразили си, че са надхитрили дявола, се гордеят със своите власеници и с умъртвяването на плътта си.
Странен и тъжен спектакъл
Със своята женска гордост жените си отмъщават на умните мъже заради глупавите, на благородните души – заради прозаичните, които боравят с пари и бият с тояга. Няма що, добър резултат.
Дребнавите съображения на гордостта и на светското благоприличие са станали причина за нещастието на някои жени, чиито близки от гордост са поставили в ужасно положение. Съдбата им е оставила за утеха нещо много по-голямо от всичките им нещастия – щастието да обичат и да бъдат страстно обичани. Но ето че един прекрасен ден те заимстват от своите неприятели същата безсмислена гордост, на която първа жертва са станали самите те, и всичко това, за да убият единственото щастие, което им е останало, за да направят нещастни себе си и тези, които ги обичат. Някоя приятелка, известна с десетина любовни интриги, част от които съвпадащи по време, се заема сериозно да внушава на нормалната жена, че ако обича, ще бъде опозорена в очите на обществото, а междувременно това добро общество, което никога не се издига над низките помисли, великодушно разрешава на жените ежегодно да сменят любовниците си, защото, казва то, такъв бил обичаят. Така душата е опечалена от това странно зрелище – следвайки съветите на долнопробната блудница, нежната и крайно чувствителна душа, непорочният ангел, бяга от единственото и голямо щастие, което й остава, за да се яви с блестяща от белота рокля пред някой дебел съдия-грубиянин, за когото се знае от сто години, че е сляп и който крещи с цяло гърло: „Тя е в черно!”
От: „За любовта”, Стендал, изд. ОФ, 1981г.
Картини: Stendhal by Louis Ducis, 1835 - Wikimedia Commons; Portrait of a Woman in White, 1738, by John Vanderbank (1694-1739), Wikimedia Commons
