Днес българинът е неверник в мисълта си - песимист, а доверчив в чувствата си - простодушен | Антон СТРАШИМИРОВ

„Благодарение на жестоката през векове политическа съдба ние, българите, се раждаме с черни очила, през които гледаме света и с които умираме…”

(Иван Харизанов, Антон Страшимиров, Христо Чернопеев, Петър Китанов)

…Ние имаме следните национални особености:

а) Темперамент, който клони на разпаленост, значи южански, но е лишен от лекомислена самонадеяност.
Народи с такава двойственост в темперамента проявяват колебливостта на двойствените натури: щом са пред риск, а не могат да измерят последствията от нужната решителна стъпка, те изпадат в двоумение и победната им воля отслабва.

б) Интелект съмняващ се, изпитващ, а изобщо неспокоен, по сила на южанския темперамент.
Такива народи биват или хитро спекулативни, или амбициозно правдиви. Но и в двата случая това са народи с инициатива. Според речта на цар Асеня българите са амбициозно правдиви: в нея той никъде не спекулира с човешката глупост, а говори на разума у войниците си.

в) Българите не са наклонни към мистично съзерцателство.
Такива народи се лесно фанатизират, защото за тях истината не е потребна като отвлечена ценност, а като условност за по-съвършен живот. Затова народи с такава особеност често изглеждат религиозно индиферентни. Това е повърхностно и невярно заключение. „Религиозно индиферентните” българи днес в Балканския полуостров са единственият народ, който не псува Бога и светците си (нещо, което е катадневност у гърци, сърби, власи, че дори и у тъй силно религиозните турци). Българинът има бог и религиозен култ, но те му служат не за отвлечено умозрителни тълкувания на мировите загадки, а за свещена регула сред земните съблазни.

Днес българинът е неверник в мисълта си – песимист, а доверчив в чувствата си - простодушен. Нашият министър-председател трябваше високо да заяви в Народното събрание, че всичко онова, което постигнахме след три войни, е наше, няма вече измама… Странно е наглед: по нашите хоризонти няма черни облаци, откъде е тази мнителност у нас, та трябва да ни успокоява министър-председателят ни? Но ние си знаем, едно гложди нашите души: дано ни лисица не мине път…
Лесно е да кажем, че тази наша мнителност иде от погрома в Междусъюзнишката война: парен каша духа. Но нима и в началото на първата война не беше същото? И нима може да има две мнения: благодарение на жестоката през векове политическа съдба ние, българите, се раждаме с черни очила, през които гледаме света и с които умираме…
Това е основното отрицателно у българина. Тази наша черта – мнителност до песимизъм – ни прави фаталисти: несмели в мисъл и безволни в домогванията си; недостатъчно страстни в своите вярвания и недотам издръжливи в стремленията си.
За щастие срещу този си недостатък ние имаме хубавите чувства и непосредствения наивитет на един възроден, на един млад народ.

Навярно след японците най-лесно се самоубиваме ние, българите. И се самоубиваме при подвиг, в борби, сред дела. Почнете от Ангел Кънчев в крайдунавските освободителни борби, минете в Перущица, слезнете в Македония, проследете Междусъюзнишката и настоящата война: колко много и колко лесно се самоубиват нашите хора в жара на деянията си! А потърсете последните дни на смъртно ранени в сраженията българи: как безумно любят те живота – близките си, родния кът, слънцето! Ще повярвате, че българинът по чувство никога не мисли за смърт, комай не допуща, че кога да е, ще трябва да се прости с живота…
При този си младенчески наивитет нашите хора вършат дела, по които, повърхностно погледнато, ние бихме могли да бъдем възхвалени до рицарство или поне бихме могли да бъдем причислени към най-романтичните народи в света.

А няма никакво съмнение, всеки от нас го чувства: ние сме реалисти, големи, груби реалисти.

С какво тогава българинът навива детския наивитет в чувствата си и своята фаталистична мнителност; как той постига дееспособен здрав смисъл в боравенията си, та го намираме в основа реалист?
Къде се крият тайниците на българската душа и как се те илюстрират?
Онова, в което се крие, крепне и развива обособлението на един народ, е неговият бит, наслояван и оформян през тъмни векове и под известни и неизвестни исторически превратности.

Един средновековен ръкопис, запазен във Ватиканската библиотека, ни характеризира така: „Българите се бият като бесни вълци.” Не е смело да се твърди и днес, че тази характеристика е близо до истината. Да оставим бойните полета – доста е да се взрем в междуселските свади у нас, свади за моми, за мери, за партии…
Но войнствените народи са отразили основната си черта и в своя бит. Такова отражение са родовата гордост и вендетата (кръвното отмъщение). Така е например у корсиканци, черногорци, албанци. Тези следи няма в нашия бит. Ще трябва да допуснем, че те са изчезнали у нас, както са изчезнали у испанците и у френците благодарение на голям политически замах и творчество в миналото. Разбира се, липсата на битов романтизъм не изключва възможността да открием в тайниците на народната ни душа основни романтични черти: те така личат в духа на испанци и френци! Но такива черти ние не откриваме у нас. А по темперамент ние не отстъпваме не само на испанци и френци – това лесно би се обяснило с нашата по-ниска психична култура, ами не отстъпваме и на по-примитивните от нас черногорци и албанци. Прочее физиологическа основа за романтична особеност ние имаме: унаследили сме я по кръв от нашите деди, които са правили впечатление, че се бият като бесни вълци.

А ако племенният ни темперамент, който е тъй горещ, тъй войнствен, се оказва днес в нашия народен бит съвсем обезличен и не стои като основен елемент в контурите на народната ни психология, то… дали не е позволено да допуснем, че вековете са хвърлили някога нашия народ в страшно душевно раздвоение и са го пресъздали до неузнаваемост? Защото не е ли наложително да се запитаме: ако в мирните си отношения, в катадневния си живот ние не сме романтици, а си нареждаме бита като строги реалисти, то къде е ключът на това странно изместване на духовния ни мир, който е студено реалистичен, от физиологичната му основа – племенния темперамент, който е горещ, романтичен? И дали не трябва да потърсим в политическите си съдбини, в кървавите превратности през векове някакво дълбоко покрусване на националния живот и на националната душа у българите?

От „Книга за българите”, Антон Страшимиров

Снимка: Иван Харизанов, Антон Страшимиров, Христо Чернопеев, Петър Китанов - bg.wikipedia.org

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност