Своя живот ти бих подарил! Дете мое, ти си всичко за мене ♥ Пеньо ПЕНЕВ до любимата си Ира

Романтичните писма на поета до Сотирка Робева - Ира

На 3 март 1952 г. Пеньо Пенев среща Сотирка Робева, ученичка от 10-ти  клас, или, както навсякъде гальовно я нарича – Ира. Среща я в Дома на Народната армия в Ямбол, после гледат заедно някакъв филм, после се разхождат и той й рецитира откъси от поемата „Родина”, която зрее в това време в него и се разраства. Ира заема всичките му мисли и чувства. Той я обиква отведнъж и всеотдайно, както правеше винаги, обиква я с любов – мъка и съмнение, с любов, която носи само сладостна болка. Стиховете, писмата, които пише са за нея. Той копнее за щастие, мисли, че го е намерил. Любовта пречиства и обогатява душата му. В едно стихотворение, нахвърляно набързо през септември 1952 г. някъде из Тополовградско, Пеньо Пенев описва по следния начин първата си среща с Ира: 

Аз помня оня миг…

… Я помню чудное мгновенье… 
А. С. ПУШКИН

На дните конницата галопира…
отмина пролет… отлетя и лято,
но аз си спомням 3 март, когато
случайно се събрахме с тебе, Ира!

На времето по стръмното закретал – 
тогава над върха познах зората…

Не ще забравя оня миг най-светъл,
когато те поведох за ръката
и те въведох весело в  салона
сред моите събрали се другари – 
между другарите от батальона. 

Не знаеш ти… как тоя спомен пари…

Не знаеш ти, как властно той зове
изгрял с черти божествени, познати.
не знаеш ти как много са ми святи
и как скърбя за тия часове…
Аз няма никога да ги забравя!

Но техните  срещи са тъй редки… После обстоятелствата задълго ги разделят – Ира заминава за Бургас, за да продължи образованието си в Педагогическия институт. С какво съчувствие той се отнася към бъдещата й професия и към нейното решение, макар че то я отделя задълго от него… Обичта му е тъй чиста и поетична! „Та ние още не сме се целунали, не сме се прегърнали дори”, пише й той няколко месеца след запознанството и съхранява тая чистота на отношенията и по-нататък, до самия им края. Запазени са 27 писма от любовната кореспонденция на Пеньо Пенев с Ира. 

***

Август, 1952 

Скъпа,
Мислиш, че твоето положение не ме вълнува ли? Мислиш, че аз не страдал ми? О, ако знаеше!
Ако знаеше как ми е тежко!
Не ме обвинявай, че не съм ти писал! Така трябваше. Нямаше никакъв друг начин. Положението е такова, дете!
Аз получавах писмата ти, научавах, че си болна – а нямах възможност да ти се обадя! Вярвай! Затова ми е още по-тежко! Да знаеш как преживях и преживявам своите денонощия!
Как, понеже имах условия само за това, - как мислех за тебе, как мисля, как се безпокоя!
Аз съм така далече!
В тоя труден за тебе момент, когато твойта болка е моя, твоята мъка – моя и мои  твоите мисли и жажда – в тоя именно момент – аз трябва да бъда при тебе! Искам да се доближа тихо, тихо до тебе… На тебе не ти е добре… Болна?
Не! Аз бих ти дал от своята кръв! Своите сили бих ти прелял! Своя живот ти бих подарил!
Ето – аз идвам, стъпвам леко, спирам пред твоето легло, внимателно сядам до тебе… И целувам пламтящите клепачи, притворените дълги мигли… Отвори очите си, дете! Виждаш ли – аз дойдох! Тресе те! Студено ли ти е? 
Аз нося слънцето, което ме е обгорило жестоко в дни на учения и походи! Имаш слънцето, дете! Горещо ли ти е?
 Аз нося приятния хлад на полските тихи нощи!
Аз ти нося прясната свежест на всяко лагерно утро! 
– Бледа ли си?
Нося ти сочната руменина на изтока, запален от утрото!
Аз слагам ръка на челото ти… Гледам те… Погледни ме. Искаш да се повдигнеш? Да ти помогна ли? Да те взема ли на ръце? 
Ще те нося напред и нагоре в живота си – здрава, бодра и щастлива!
Дете мое, ти си всичко за мене.

Твой Пеньо

От „Пеньо Пенев. Поетът с ватенката”, Любен Георгиев

Снимки: epicenter.bg

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност