Замъците на тъгата ~ Николай РЬОРИХ

През 1917 г. руският художник, мистик, мислител и мечтател напуска Русия. Живее няколко години в САЩ, а от 1924 г. до 1928 г. започва експедиция в Индия, като обикаля и Сибир, Алтай, Монголия и Тибет. Прави ценни етнографски проучвания, събира редки ръкописи и фолклорни материали. Занимава го мечтата за съществуването на тайнствената, легендарна страна Шамбала някъде в Хималаите, извор на познание и мъдрост. Неговите притчи и сказания носят магията на вечността. 

(Николай Рьорих. Фотография 1916)

Замъците на тъгата

Обикаляме замъка. Зала с високи тавани. Продълговати отражения от прозорците. Тъмни на цвят пейки. Кресла.

Тук са съдили и осъждали.

Още една зала, просторна. Камина с размерите на бик. Резбовани дъбови колони.

Тук са се срещали. Вземали са решения да има съд.

Дълги ходници. Ниски вратички с метални кръпки. Висок праг.

Тук са довеждали заподозрените.

Стаята е с един прозорец. По средата има стълб. На стълба се виждат железни халки и неясни знаци.

Тук са измъчвали с огън.

Висока кула. Тесни прозорци. Малка, тясна врата. Сводове.

От тук са наблюдавали врага.

Място за стражите. Два стари топа. Купчина гюлета. Пет алебарди. Обръч на барабан.

Тук пазачите са домъквали хора, за да ги убиват.

Стъпала водят надолу. Колоните са свързани с арки. На пода има железни халки.

Тук са държали осъдените.

Подземие. Греда, напречно на свода. Вратичка към езерото. Голям плосък камък.

Последната постеля на обречените.

Зад вратите – двор. Стени от камъни. Калдъръмен път. В средата – стълб с халка.

Халка за врата на презрения.

Молителница. Украсено с резба място за хористите. Покорни зверове на дръжките на креслата.

Тук са се молили преди разпит.

Тясна ниша. Продълговат прозорец към залата на Съвета. Невидимо, тайно ухо.

Тук са научавали какви са враговете им.

Изповедалня. Стени от черен дъб. Червена завеса от тафта със златни шарки. Прозорец към езерото.

Тук са говорели за греха.

Малка стая. Две стъпала, водещи до прозореца. Прозорец към езерото. Тайнствено пътно ковчеже. Ковчеже на графиня.

Наоколо не звучат печални слова. Дали в ковчежето не са останали искрици от радостта, дали вътре няма някоя весела усмивка? Или с него са пренасяли мъка? Всичко, което не е свързано с тъгата, сълзите са отнесли от сивия замък.

Обикаляла ли е радостта из замъка? Весело е отеквал ловджийски рог. Непоклатима е била думата на честта. Съществувало е познанието на брака.

Всичко това е отнесено от времето.

Отколе се извисяват по планинските върхове празни, стари замъци. Времето съхранява техния смисъл. А какво ще остави времето от нашите дни?

Не ни е дадено да вникнем в това. Не можем да го узнаем.

А ако го узнаем, сигурно ще се уплашим.

От: „Притчи, сказания, стихове”, изд. Изток-Запад
Снимка: Николай Рьорих. Фотография 1916, bg.wikipedia.org

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност