Танцуващият с чайки Ричард Бах и неговият „Мост към вечността” 

Защо най-посветените личности, тези, чиито учения се превръщат в религии, просъществували векове наред, защо тъкмо те винаги са живели сами?

Защо никога не ги виждаме край сияйни съпруги или съпрузи, нито мистични сродни души, които да споделят духовния им път и тяхната любов? Те всички са били обкръжени от ученици и последователи, както и от любопитни — онези, малцината, на които толкова много се възхищаваме, те са били обградени само от хора, дошли да получат от тях лек и светлина. Но често ли се случва да Видим до тях сродните им души, възхитителните и силни техни любими, които да споделят пътя им? Може би все пак това става понякога? Може би е известен някой и друг такъв случай?

Опитвам се да преглътна, гърлото ми изведнъж е пресъхнало.

Никога.

Най-посветените души, мисля си аз, те са и най-самотни!

На небето постепенно надвисват облаци. Дали тези съвършени същества живеят без сродни души, защото са се издигнали над човешките потребности?

Никакъв отговор не идва от синята Вега, чийто звезди потрепват като струните на арфа.

Аз самият съм твърде далеч от съвършенството, което е много животи напред, но нали тези съвършени души трябваше да ни посочват как да живеем. Дали те не искаха да ни кажат: Забравете за всякакви сродни души, сродни души не съществуват?

Щурците тихо просвирват: може би, може би.

Изправен срещу тази каменна стена, аз си блъсках главата до късно през нощта. Ако са искали да кажат това, говорех на себе си аз, то сигурно са грешали.

Питах се дали и тя би се съгласила с мен, където и да се намираше в този миг. Те грешат, нали, моя скъпа непозната?

Където и да беше в този момент, тя не отговаряше.

Когато на другата сутрин скрежът се бе стопил от крилете на биплана, аз вече бях прибрал термичното одеяло, сандъчето с инструменти, кашона с продукти и газовия котлон на предната седалка, свалил бях покривалото от биплана и здравото бях завързал. Останките от закуската оставих на миещото мече.

Сънят ми бе дал отговора: Онези просветени и съвършени души могат да предложат, да намекнат каквото си искат, но аз трябва да решавам сам за себе си. А аз вече съм решил, че няма да изживея живота си в самота.

♥ 

Колкото по-просветлени ставаме, толкова ни е по-трудно да намерим хора, които да ни разбират. Колкото повече познания постигаме, толкова по-вероятно е да живеем сами.

Написах тези думи много забързано. В празното пространство в долния край на листа добавих почти незабележимо: Това се отнася за мен.

Но нима бих могъл да променя нещо в моя списък с изисквания? Нима бих могъл да твърдя, че нещо в него не е задължително? Да се примиря с това, че може да пуши, да мрази самолетите и да не-може да се сдържи да изпие чаша кокаин от време на време?

Не, не мога да приема това.

Слънцето грееше от моята страна на автобуса; и ето че вече навсякъде бе мръкнало. Знаех, че далеч в мрака покрай пътя се намират малки триъгълни ферми, полета, които можеха да послужат за полигони, където „Стрелата“ да се приземи.

На човек никога не му се дава желание, без в същото време да му се даде и силата да го осъществи.

Избрано от: „Мост през вечността”, Ричард Бах, изд. Гуторанов (The Bridge Across Forever: A Love Story, 1984)

Снимки: bookfans.net, libertaddigital.com