Малката родина, малките скъпи неща могат да се поместват цели в сърцата ни ♥ Ефрем КАРАНФИЛОВ

За българския дух, нрави, герои и наследство, с думите на известния наш литературен критик, есеист, публицист и академик от БАН. Ефрем Каранфилов (1915-1998) участва във Втората световна война като началник щаб на бригада „Гоце Делчев”. Пиететът му към националната духовна традиция е изявен в трилогията „Българи“, съставена от портрети на видни творци (З. Стоянов, Г. Милев, Н. Лилиев, Ст. Загорчинов, К. Цонев, Вл. Димитров-Майстора, Ил. Бешков) и общественици (Левски, Г. Бенковски, отец М. Преображенски, Г. Димитров, Ал. Стамболийски), както и в поредицата биографични очерци за именити български офицери-родолюбци (сб. „В служба на родината“). През 70-те г. заедно с писателите Серафим Северняк и Васко Жеков се обявява срещу превръщането на Рилския манастир в туристически комплекс. Инициатор е за издаване творческото наследство на Иван Хаджийски.

Ефрем Каранфилов (1915 ~ 1998)

♥ Нашата Родина

Селските камбани по нашите земи имат топлия и тъжен глас на стар бакър и на човешка мъка.

Дебърските майстори са ваяли образите по иконостасите с дълбоката вяра в българската правда и българския бог.

Има вътрешна връзка между житията на светците и иконите, изписани по нашите манастири: страданията и надеждите.

В нашите селски къщи затворената тишина звънтеше от чистотата на пердетата, чергите, възглавниците.

Когато българинът иска да придаде на нещо стойност, избягва бързото му и лесно свършване. Той иска да се мъчи сам и повече, за да му е свидно на сърцето.

У нас по потомъка се съди за прадядото. Защото потомъкът не е повторение, а осъществила се възможност. В чувството за национална традиция винаги е включено и съзнанието, че принадлежим към едно славно минало.

Какви са нашите хора; ритъм, тъпан, колорит, музика. Когато се роди дете, казват, че орисниците играят хоро. Това е тихо, безшумно хоро.
Има самодивско хоро, нестинарско хоро, пайдушко, северняшко, тракийско, харамийско, шопско (дръж се земь, шоп те гази), Страшимировско хоро, безшумното хоро по време на чума. Има хора, които не играчите играят по свирката, а свирките по хорото. Има Нейково хоро, което се играе на рогозка, по калцуни, под нисък одимен таван; има хора на булките, на старците, на момите и др.

Нашият народ прави слънцето, звездите, месеца свои братя, сваля слънцето от небето, качва го на кон, жени го, разженва го, кара го да се побратимява с овчаря. (Колко различни са тези небесни гости на нашия народ от гръцките богове.)

Стиховете на Ботев и Вазов живеят в едно вечно настояще за българина.

Дръжките на старите български врати са били така направени, сякаш са казвали на влизащия: „Добре дошъл”.

Народите обикновено воюват за земя, за територия, но ние воюваме и за историческите ни ценности, за поетите, писателите ни, ние не можем да позволим да бъде ограбено нашето минало.

За качествата на един народ се съди не по низините, а по върховете. И в социологията важи стратегическото правило: който завладее върховете, равнината сама се предава.

Най-срещаната дума у Раковски, Каравелов, Левски и Ботев е Отечество. Тя винаги стои преди майката и любимата.

Фердинанд е искал да въведе благороднически титли, но народът го принуждава той да възприеме и употребява думата „бай”, която е благородническа титла за нашия народ.

Един поробен народ от селяни, даскали, калугери, еснафи, зидари, художници, резбари - сътвори в дебрите на планината едно чудо - Рилския манастир. В сърцето на великата планина той стана и сърце на родината.

В нашите приказки необикновеният юнак в ежедневието си в най-обикновен работник, орач, копач.

Хубавата кула на старинната черква в Банско е украсена с камбани. През земетресението през 1928 г. камбаните биели тревожно, но кулата останала здрава.

Нашите чорбаджии бяха търговци, а не владетели. Те не купуваха картини, но подпомагаха отварянето на училища, строяха черкви, изпращаха бедните младежи да учат.

Нашият народ от най-дълбока древност е свикнал да живее не само с насъщния хляб. Той е отделял стотинки за своите читалища и даскали. Бащите са гладували, за да изпратят синовете да учат.

Когато един човек се прославя, той прославя целия свой род. С него се гордеят, но и той се гордее с това, че е прославил рода си. За българина честта на името е най-важна.
В древния Египет „убиването’ на името е било по-тежко наказание от физическата смърт.

Дебърските майстори, когато не са намирали способен ученик да продължи занаята им, предпочитали са да отнесат тайната в гроба, отколкото да я поверят на бездарни, което ще посрами майсторлъка. Те така са се отнасяли дори към своите синове.
„На сто села - сто попа, на сто села - един майстор.“

Малката родина, малките скъпи неща могат да се поместват цели в сърцата ни. Голямата родина, големите неща могат да ни изпълват с гордост, можем да тръпнем пред тях от възторг, но те не могат да се поместят цели в сърцата ни, не можем да го обхванем цели в душата си, не можем да ги люлеем в мечтите си…

Докато хората все още обичат своите майки, ще обичат и своята родина.

Срещата с Франция и Европа не европеизира нашите големи творци, те не останаха там, а се върнаха по българи. Да си припомним за Илия Бешков или Кирил Цонев и за толкова други. А малките творци променят дори българското си име, правят го чуждоземно.

В бащиното огнище огънят е бил изгасван, щом като умре човек. А когато се изнесе мъртвецът, отново е бил запалван.

Народът ни никога не е вярвал, че неговите любими герои или поети могат да умрат. Историята с Марковите кули край Прилеп: минувачите са викали – „Жив си, Марко”. А ехото отговаря: „Жив е, жив е!”
Това е символ. Марко - българският юнак, ще бъде жив во век и веков.

Из: „Следи по изминатия път“, 1989, Ефрем Каранфилов, изд. „Георги Бакалов“, Варна, 1989 г.
Снимка: Ефрем Каранфилов (1915-1998), държател: Институт за литература, dictionarylit-bg.eu