Споделените мисли на един от най-значимите български прозаици от втората половина на ХХ век пред проф. Божидар Кунчев. „Случи се да го познавам, да разговарям с него. Писателят се съгласи да запиша на магнетофон някои от нашите разговори. Беше отдавна, през далечната 1997 г. Мислите му, които помествам тук, са от тези разговори.“

(1923 ~ 2005)

♥ Промисъл за живота и смъртта

Когато си помисля за миналото, ми става тъжно. Защото на младини човек е бил по-щастлив, по-невеж и е намирал щастие и радост в много дребни и никакви неща. Особено бедният човек, ако му дадеш нещо мъничко, и той е вече щастлив. От какво ли не се радва едно бедно дете? А какво да кажа за упованието? Много често съм го казвал, че инстинктът за живот е много по-силен и стои над всичко.
***

Като съм бил момче, дете, не съм се страхувал от смъртта. Интересно, нали? После вече, като осъзнах, че няма да ме има, започнах да си обяснявам що е смърт. И защо тя съществува. И ако има някакви висши сили, защо са я създали. Ние се раждаме не по своя воля и умираме не по своя воля. Това са ключови въпроси, които винаги са ме занимавали. Цялата човешка дейност според мен е не толкова осмисляне на живота, колкото отвличане на съзнанието от смъртта. Защото тези страсти са ни дали възможност да се отклоняваме от страшната мисъл. Не, тя не се отлага, но ние си въобразяваме, че я отлагаме. Защото хайде това да постигнеш, онова да направиш – все да не мислиш за смъртта.
Спасението на човека от смъртта според мен е примирението. Да можеш да се примириш със смъртта. Но аз не мога да се смиря, все още не мога да се примиря.
***

Всичко е преходно, защото човек е преходен. Ако един човек е безсмъртен, не знам какво би станало с него.
***

Човек като узрее – и по тяло, и по дух – започва да вижда обективно живота. Тези страшни реалности на живота. Те полека изтласкват неговия идеализъм и любов. Почват да го лъжат, мамят, крадат, да го пращат на войни. И той започва да става по-мъдър и по-голям скептик.
***

Постиженията на цивилизацията не могат да се отричат, но има нещо друго – че човек не е дорасъл дотам, че да се ползва от демократичния живот и плодовете на собствената си цивилизация. Човек не може да използва цивилизацията си и тя се обръща срещу него – тъй както един шофьор се напива, качва се в хубава кола, със сто километра в час се удря в стълб и умира на място. Защото не може да управлява колата, не внимава. Отклонява се от изобретението си и то го убива. Същото е и с цивилизацията. Както ние днес не можем да бъдем на равнището на демокрацията. Хората – простолюдието, пък и най-умните хора ужким – и те я превърнаха в средство за нещо друго. Анархия.
***

Аз съм дошъл до едно заключение и съм го казвал, не знам дали съм го писал – едно от най-големите нещастия на човека е, че той не може да се поучи от миналото, че не се учи от него. Всеки човек иска да открие света за себе си и започва да го открива сам. Сега ако например кажеш на един млад човек: „Слушай момче или момиче, не пуши, не пий, живей нравствено…“. Ако си момиче, да речем, отиваш да се веселиш, весели се с мярка, прибери се, труди се… не! Всичко това човекът трябва да го изживее, да го преживее и чак когато остарее, тогава вече започва да предава мъдрост и опит на другите. И за мен това е нещастието на човечеството.
***

Все съм си мислил, че всичко идва от жаждата за власт и насилие. Човек трудно устоява на властта. Парите и властта са едно и също. Насилието пък ражда насилие. Липсата на свобода на словото. Обаче пък напоследък си мисля, че много страшен е въпросът за свободата. Неразрешим. Ако говорим за народа, той си е тълпа. Да не го обиждаме, да кажем – мнозинство. Той не може да бъде обединен, не може да мисли еднакво. Пред него трябва да излезе някаква сила, като религия, като политика, за да обединява и да му дава възможност да има полза от нещо. Един селянин, един работник и всеки гражданин защо гласува за една партия? Защото тя му обещава някакви облаги. Мислиш ли, че някой ще си каже: „Няма да имам облаги от този режим, но дай да гласувам за него!“. Няма такъв човек! Малко или много, има една корист. Нека я наречем благородна корист. А колкото до свободата, тя изисква време. Ние не сме дорасли до това.
***

Изкуството е лукс. Трябва да се освободиш от много други неща в живота, за да можеш да имаш желанието или духовната необходимост да влезеш в картинна галерия. Това е лукс. Да анализираш една книга, един филм, да слушаш хубава музика, да имаш нуждата да се усамотиш и да слушаш например Бетовен… Колко са хората, които имат това желание? Или пък колко имат възможност да го направят? И аз не мога да го правя даже. И аз искам да си купя картини от големи художници и да им се наслаждавам, защото, когато имам картина, непрекъснато я изучавам. За мен това е наслада. Опитвам се да разбера как се е получила тази хармония или дисхармония в картината, но нямам пари да си я купя…

Източник със съкращения: kultura.bg
Снимка: Ивайло Петров (1923-2005)