За духовното възкресение на богатия селянин Бенони бар-Езер и християнската легена, разказана от Рачо СТОЯНОВ (1883-1951).

(1883 ~ 1951)

Бенони прокаженият (1941 г.)

В едно село, на два дни път северно от Ерусалим, живееше богатият селянин Бенони бар-Езер. Неговата приветлива жена редеше отлично дома му, а бе му родила и двама синове и три дъщери. Бенони бе благочестив, пазеше закона и макар че бе пестелив, услужваше със заеми на съселяните си. Тъй като бе раздал голяма част от парите си с лихва по-ниска, отколкото вземаха лихварите в Ерусалим, той смяташе себе си за много добър човек и дори за благодетел.
След шумната и радостна сватба на първородния му син Елия, когато бе на върха на своето благополучие, Бенони забеляза по тялото си бели петна. Повиканият свещеник определи, че е заболял от проказа. И след час на бунището в двора седеше Бенони бар-Езер, облечен във вретище, посипал главата си с пепел, удряше се с пестници по главата и викаше и ридаеше с думите на Йова: „Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!”.

След някое време жената на Бенони и син му Елия, младоженецът, донесоха и сложиха пред клетника връхна дреха, тояга, торба с храна и дървен клопотар. Бенони даде последни наставления и тръгна с покрита глава, като дрънкаше с клопотара и викаше с ужасен глас: „Нечист! Нечист!”. Минувачите бягаха презглава от него.

Той се настани в долината на прокажените, заобиколена със скали и пълна със стари, пусти гробници, които служеха за подслон на нещастниците. Отначало неговото отчаяние бе толкова силно, че ако самоубийството не беше забранено от закона, той би разбил главата си в скалите. Но лека-полека свикна, макар болестта да напредваше и засягаше вече цялото му тяло.

Силно привързан към имота си и дома си, той продължаваше да разпорежда от мястото на своето страдание, когато го посетеше някой от близките му. Но на втората година жена му се помина и в къщата му настана раздор. Първенецът му Елия онеправдаваше брата си и сестрите си и не водеше справедлив живот. Той дори бе простил някои дребни дългове на селяните без разрешението на баща си. Бенони бар-Езер бе обзет от безсилен гняв против сина си. Той го проклинаше с немощна ярост и най-после реши, когато ще разделя парите, които благоразумно бе заровил в земята, дела на Елия да подари на храма.

Тъкмо по това време на гняв против сина му в долината на прокажените достигна мълвата за Назарянина. Тя изглеждаше невероятна. Че се явил някакъв нов учител, това не бе чудно: в Юдея ходеха много учители. Но тоя лекувал болни от всички болести само с една дума. Дори от дума нямало нужда, стигало да се допреш до полата на дрехата му, и вече ти се възвръщало здравето.

Един ден жена дойде над долината да нагледа мъжа си и съобщи, че на другия ден по съседния път ще мине чудният учител. Бенони бе един от първите, които се решиха да излязат да го причакат. Другите не пожелаха. Отчаянието бе ги така сломило, че бяха се примирили и чакаха само смъртта. Но тия десетмина имаха още жизненост в жилите си и надежда в сърцата си.

Наредени на едно бунище край пътя, те не чакаха дълго. Скоро забелязаха облак прах, като че ли по пътя вървеше голямо стадо, а когато тълпата приближи, видяха и самия учител. Вървеше напред млад мъж, обут със сандали и облечен с дълга бяла дреха. Той пристъпяше кротко и бе дълбоко замислен, та бе навел очи. Тълпата след него идеше с глух ромон от тихи гласове. Някои изтичваха напред, за да го погледнат, а после, доволни, пак оставаха назад.

Когато той наближи толкова, че можеше да ги чуе, десетмината прокажени, както бяха се наговорили, паднаха на колене, протегнаха ръце и завикаха с продрани гласове: „Исусе, сине Давидов, смили се над нас!”. Тълпата трепна като че ли я удариха с камшик. „Прокажени! Прокажени!”- екнаха гласове на уплах и негодувание. Дръпнаха се назад, събраха камъни и започнаха да хвърлят срещу прокажените. Напред остана само Иисус и малка групичка от десетина човека, навярно негови близки ученици.

Иисус вдигна очи и погледна прокажените, които, все така коленичили, продължаваха да викат. Той пристъпи няколко крачки към тях и тълпата спря да хвърля камъни. „Какво искате?” – разнесе се тих, благ, но ясен глас. „Господи, да се очистим! Да оздравеем! Исусе! Сине Давидов! Исусе, смили се над нас!” - викаха нестройно прокажените. За няколко мига неговият поглед се спря върху всяка от тези десет двойки разплакани очи, пълни с напрегната, страстна молба и надежда. „Идете се покажете на свещеника” – каза просто той и тръгна пак по пътя си. Тълпата се юрна след него.

Това ли е всичко – гледаха се с недоумение един друг прокажените. Бенони бе също така разочарован и дори разсърден. Но докато се гледаха така, те започнаха да откриват в лицата на другарите си промени, които бързо настъпваха. Раните се затваряха, струпеите изчезваха и под тях се показваше чиста, свежа и здрава кожа. Как? Нима е възможно? Нима е истина? Те се гледаха с нарастваща радостна изненада, която скоро премина в буйно веселие, в скачане и рипане. Съблякоха дрипите си, оглеждаха се един друг и не можеха да се познаят: телата им се бяха очистили като тялото на сириеца Неемана, след като се бе окъпал седем пъти в Йордан по съвет на пророк Елисея.

Бенони бар-Езер като другите свои осмина другари хукна към родното си село.
Само един самарянин се завтече по пътя след заминалия учител, за да го настигне и да му благодари. Бенони бар-Езер не се сети за това. Първата му мисъл бе за имота му, за дома му, за сина му.

А в дома му не го чакаше нищо радостно. Синът не бе вече кроткият и покорен Елия. Отговаряше дръзко, надменно, навикнал бе да заповядва и да разпорежда сам след заболяването на баща си и след смъртта на майка си. Още по-лошо бе, че бе спечелил с гощавки и подаръци стареите на селото. Бенони не можеше да познае сега приятелите си, близките си роднини. Всички държаха страната на Елия. Освен това, види се, по козните на тоя нов Авесалом, на първородния му син Елия, в цялото село за Бенони ходеше мълва, че е бил несправедлив и жесток към длъжниците си и че син му е истински благороден човек. Бенони се сърдеше, караше се с приятелите и роднините си, укоряваше ги със силни думи за измамата им, изобщо се държеше така, че съвсем отчужди всички от себе си. И колкото повече се отчуждаваха от него приятелите и роднините му, толкова повече се сърдеше той и толкова по-нетърпим ставаше.

Най-после всекидневните свади с цялото село, а особено със сина му, докараха Бенони до такова състояние, че един ден той изгуби и последния остатък от благоразумие, причерня му пред очите, извади нож и погна сина си. Елия избяга на улицата, като викаше, че баща му е полудял и иска да го убие.
Хванаха Бенони бар-Езер и го затвориха в селския затвор: тъмна яма, пълна с тиня до колене, похлупена с дървен похлупак, отдето му спущаха храна. В тая яма Бенони се освести и се помъчи да укроти духа си, за да изобрети наказание за сина си и приятелите си. Злобата му бе станала сега хладнокръвна, защото бе решил да не прощава. Отмъщението трябваше да бъде страшно. Беше така дълбоко и страшно оскърбен, така бе уязвена гордостта му, та каквото наказание да измисляше за тях – палеж, клевета, убийство – всичко му се виждаше слабо, за да го възмезди. Най-после, когато решението му бе взето, той се престори на укротен и покорен и поиска да го пуснат. Пуснаха го, понеже наближаваше Пасхата.

През нощта той тайно изрови парите си, свърза ги в торба и тръгна да търси Назарянина. Кроежът му бе прост и ясен. Назарянинът, който можеше само с една дума да очисти десет прокажени, бе пророк, по-голям от всички пророци, които бе имало в Израил. Бенони имаше безгранична вяра в могъществото на парите. Ако тоя велик пророк, комуто ще предаде парите си, за да му се отблагодари за изцелението си, се съгласи да прокълне ония, които Бенони кълнеше с такова безсилие, тогава тия нещастници могат да получат онова, от което го отърва Назарянинът – ще получат проказа. Какво по-страшно наказание?

Не прокле ли пророк Елисей собствения си слуга Геезий, та го хвана проказата, от която бе се очистил Нееман? Проказа, само проказа желаеше той на сина си и на приятелите си! Той трябваше да я измоли или да я купи от пророка!

Той тръгна по мълвата, която следваше Назарянина, и пристигна в Ерусалим. Нямаше нужда да разпитва: в устата на всички бе името му, тълпите се трупаха нататък, дето бе той. Бенони пристигна на Голгота.

Безчовечна тълпа се трупаше пред три кръста и ругаеше и плюеше срещу единия. С яките си селски рамене и гърди Бенони си проби път, излезе напред и видя, че разпнатият на средния кръст е Исус. Нетърпелив, обзет от своята болка, която го правеше жесток, Бенони едва не извика оная мисъл, която гореше душата му като огън: „Вземи богатството ми като отплата, но прокълни със страшна клетва първородния ми син и приятелите ми!”. Но в това време Исус вдигна очи и промълви с ясен глас: „Отче, прости им, те не знаят какво правят”.

Думите на Бенони замряха в гърлото му. Сепна се, стори му се като че ли отдалече, от долината на прокажените, някой вика: „Бенони! Бенони бар-Езер! Какво правиш ти?”. Тогава като че ли за първи път се отвориха очите му, той видя и почувства потресен ужаса на онова, което ставаше пред него, видя Исуса кървав, с пробити ръце и нозе, провиснал на кръста между двама груби разбойници. Исуса, който го отърва от проказата и го избави от долината на отчаянието. Сърцето му се обърна внезапно, торбата с парите натежа в ръката му като воденичен камък и той я изпусна на земята.

Паднал на колене, Бенони пропълзя до самия кръст, гдето бе разпнат Исус, и като впиваше разширените си от ужас и недоумение очи в кървавото лице на своя избавител, зашепна: „Исусе… Господи… защо…”. Исус наведе очи и го погледна. Страдалческият му поглед се впи в душата на Бенони и остана там завинаги. Капка кръв се отрони от раната на дясната му ръка и падна върху челото на Бенони. Бенони бар-Езер изгуби съзнание, а тълпата с бой разграби парите му.

Опомни се извлечен надалече от кръстовете. Няколко души, на вид галилейски селяни, го пръскаха с вода, за да го свестят. Той позна между тях неколцина от ония, които бяха близо до учителя при неговото изцерение.

На въпросите им кой е и защо е дошъл на това страшно място с толкова пари, които тълпата и стражите разграбили, той отговори:
– Аз бях Бенони бар-Езер. Вашият учител ме изцери от проказа. Сега не зная кой съм и какво съм. Зная само, че в гърдите ми се ражда една нова душа и че няма де да подслоня главата си.

Те се погледнаха мълчаливо помежду си, кимнаха с глави и един каза:
– Тогава ела с нас.

Бенони бар-Езер тръгна с учениците Христови, за да се научи как да заживее нов живот.

* Публикувано в сп. „Българска мисъл”, 1941 г.; Литературен сборник „Писатели-дряновци” (Дряново, 1943 г., под ред. на Атанас Смирнов)
Снимка: Рачо Стоянов (1883-1951), Институт за литература – БАН; dictionarylit-bg.eu