„За Илия Бешков може да се кажат още много неща, но как човек може да разчита на думите, тъй като е много трудно да се облече в слово това, което е спонтанно ясно за другия? Да описвам ли неговите „сто болести“ и неизброимите начини, по които той се бореше с тях? Лекарите се затрудняваха с него, а и той се затрудняваше с тях. Неведнъж между него и жреците на медицината се създаваха положения, при които водената дълго студена война можеше да се превърне в гореща. Но Илия правеше усилие да не огорчи тия, които бяха загрижени за него. Веднъж един от лекарите, които го посещаваха, от добро чувство към него се почувства засегнат от това, че Бешков му оспори едно твърдение във връзка с лечението. Засегнатият се обърна към Бешков и му каза: „Не ме учи. Аз съм лекар от двадесет години!“ Тогава Илия със същия тон и авторитет му отговори: „Ако ти си от двадесет години лекар, аз съм от четиридесет години пациент!“
…Следите, които Илия Бешков остави у всички, които го познавахме и дружахме с него, с графичните и словесни рисунки, с освежаващата струя на хумора и с нещо друго, което не допусна той да намрази никого от недружелюбните хулители, са дълбоки, незаличими следи. След тежката, отрупана с успехи, възторзи и болестни мъки съдба той накрая се превърна в скръбно, самотно дете. Такъв ми се видя при последната ни среща в болницата над Владая, когато на излизане ми прошепна на ухото, че от няколко часа смъртта е сигурна гостенка при него…“
Илия Бешков Дунов (1901 ~ 1958)
~ Страданието
Една от радостите на човека е да говори за своите страдания - да се похвали с тях и да го похвалят. Аз не зная защо се дава такава голяма цена на страданието - действително или измислено. Но никой не си отваря устата за друго. Може би човекът не е годен за друго.
юни 1957
***
~ Дим от песни, шум и зли шеги
Така завършва моят път - в немощ, болест, в тъга. Такъв се появих в света - безпомощно дете в плач. А как живях - не помня. Разправят: много съм се смял, играл, лудувал, пял. Някои казват, че с рисунки съм осмял света. Не знам, не знам; не помня друго - само скръб в душата си видях. И тая скръб превръщах в дим от песни, шум и остроти, грозни закани и зли шеги. Между страхливите бях борец, всред борците - страхливец. С влюбените бях пиян, а със пияните - влюбен…
Разправят… А в себе си - както и преди - виждам само мойта скръб. Всичките ми дни са там: във нея е потопен и тоя мой последен ден.
12 октомври 1957
***
~ Рождение
О, нощ! О, моя тъмна майко, надвесена над мен - без гръд, без милваща ръка; с очи отворени връз мене, с безмълвен хлад, пронизващ слабото ми тяло. Ти не се докосваш до мене - твоята утроба не ме спомня. Продумай ми, майко - аз съм твоят син!… Аз ти обещавам - до твоите бели кости ще сложа своите и ще бъдем заедно: кост до кост ще белеят в черната пръст. Но, безмълвна майко, отрони една сълза над мен, защото съм немощен и страдам! Или твоята любов е по-чиста от сълзите; твоят звезден хлад - по-милостив от топлото дихание; безмълвието ти - по-звучно от майчината дума? Аз вярвам в тебе, майко! В такава изоставена нощ ти ще ме целунеш - ще стихнат горестите, сълзите ще замръзнат в бляскави кристали и ти ще положиш своя син в ръцете си, както в деня на раждането му. Защото така ще ме родиш отново - усмихната и нежна, о, моя майко, моя пречиста смърт!
28 октомври 1957
***
~ Сърце
Единствено с теб живях на тоя свят! Не ме остави ти - ни ден, ни миг, когато дръзките ми мисли летяха по света, подмамени от гордост и празна суета, или когато падаха. Ти вървеше с тях уплашено и с топлия си дъх храбро превръщаше тяхното безумие в живот.
Приятелю, не се откъснах нито миг от твоя жизнен ритъм и от твоята правда!
Като младо конче ти с удари ме подканваше да литнем по света; като птица потрепваше в гърдите ми. Усещах твоя плам и твоя смут в нощта, когато тъмни мисли и тъмни съблазни пропълзяваха в нас. Чувах и твоя плач, когато в смъртен страх за мене ти примираше от болка. Чувах и неспокойната ти радост, и нежната ти доброта.
Сега, мое клето сърце, ние заедно ще умрем. И над тялото ми - труп грозен и неподвижен - над нас никой не ще спре възторжен поглед.
Аз нямам никого, освен тебе - ти ми даде целия си живот. Сега си немощно и болно. Не ни остават много дни. Ти ме научи на милост и любов. Аз нямам какво да ти дам - без теб съм нищо.
Ще облея със сълзите си тебе и лицето си. И така ще се приготвим двама за двойно погребение.
29 ноември 1957
***
~ Какво видях приживе
Видях стъпки на хора. Видях следи от безброй хора по земята: из ниви и друмища, в треви и кал. Аз се взирах в тях и дълго разговарях. А когато срещнех самите хора: о, те имат глави с очи - гледат ме тъпо, застрашително, хитро и лукаво или всякак едновременно! Нито един не е тоя, когото съм мислил; нито един не е така мой, както мълчаливите следи по земята…
Видях звездите: толкова близки на сърцето, колкото далечни за ума. Светлината на една от тях е равна на всичките заедно.
Нищо не може да ме утеши, както една звезда…
Видях мъртви хора - студени и онемели. Пред един мъртвец се смирява целият жив свят. Той го покрива с цветя, с чист поглед и сълзи, с каквито не дарява и най-любимият певец. А този - нито пее, нито говори, нито знае за теб. Мъртвия не хулят - плачат за него. А живия хулят и плачат от него! Непостижима за ума е силата на мъртвия - с него умира всичко земно у нас.
22 декември 1957
***
~ Последна шега
От три дни съм в болницата във Владая. Човек не се връща жив от болница, освен ако случайно или погрешно е попаднал там.
Никаква надежда! Гледат ме внимателно - като непогребан мъртвец. Всичко ми е ясно и известно. Новото е кучешкият лай на владайските псета, коректността на прислугата и естествената добрина на хората. Чистият зимен въздух се носи благодатно над тоя нерадостен и грозничък пейзаж - малко див и осъден на вечна бедност. Между мене и тая природа няма нищо общо.
Аз ще умра тук. Кучешкият лай ще остане - през пролетта и лятото ще се смеси с мирис на чубрица и топъл човешки дъх. Но аз ще бъда съвсем, съвсем далече…
Лекуването ми е едно от шегите на моя живот. Може би най-тъжната.
Не крия, че плача често. Но не мога да определя точно за какво - затова и не бива да бъда обвиняван.
Все пак кучешкият лай и звездите ще останат, а това може да изпълни с утеха едно умиращо сърце.
Владая, 12 януари 1958
***
Из: „Словото“, Илия Бешков, изд. „Георги Бакалов“, Варна, 1981 г.
Снимка: Илия Бешков Дунов (1901-1958); dictionarylit-bg.eu
