„Истината, че ничие сърце, на никое същество и на никой меридиан на земята не може да се „застави“, да се насили и да се „завладее“. Човешкото сърце единствено може да се спечели.“
(1897 ~ 1988)
Отнеха ми любовта
В живота си ние често сме чували въздишка, през която се долавят думите: „Отнеха ми едно скъпо същество!“ В същност, казано направо, никой никого не може да отнеме. Най-често хората сами си отиват от нас, или пък ние ги прогонваме с хладината и еднообразието на своя живот. Нека изясним едно голямо недоразумение, разширено до размерите на истинска приумица, която хората трудно разпознават, защото тя се е вмъкнала в живота контрабандно нахлула е между истините като пътник, който пътува под чуждо име. Това недоразумение лежи в схващането, че някой може да отнеме без вътрешна причина някого от притегателната власт на един чужд живот. Един пример: Имаме двама приятели. Те се търсят, защото имат нужда един от друг. Тук не става дума за нужда от материален характер, както се търсят, за пример, двама комисионери, или както кредиторът търси своя длъжник. Въпросът се свежда към това, че всеки един от тия двамина си мисли, че изхранва другия с преизобилието на своя живот. Всеки живее с увереността, че дава на другия неща твърде ценни, без които оня би пропаднал. Но хората не винаги са пълноводни извори. Не всякога ние можем да бъдем достатъчна храна за една душа, или непресекваща радост за едно сърце. Някой човек не стои на едно място, следователно, никой не може да има самоувереността, че ще бъде достатъчен за другия. Това е още по-вярно за такива, които са подложени на бърз развой и чиито хоризонти стремително се разширяват.
Както за физическото развитие на организма през различните възрасти е потребна различна храна, така за различните „възрасти“ на духовния живот са потребни различни духовни ценности. Ако твоят живот, привички и вътрешен ръст някога са вдъхновявали един друг човешки живот, не мисли, особено, ако стоиш на едно и също място, че те ще бъдат идеал за тоя другия през цялата вечност. Ако ти си една вода, от която веднъж някой е утолил своята жажда, не мисли, че всякога ти ще бъдеш това. Някога може да си бил стъпало за нечий възход. Право ли е да мислиш, че това е последното стъпало за този някой и че той не ще пожелае да иде по-нагоре?
Прародител на заблудата, както и на прословутата фраза „отнеха ми го!“ е нашият най-стар приятел - егоизмът, който не мисли за чуждото, а само за нашето лично добруване.
Ако си цигулар и със своята цигулка си успял да зарадваш нечие сърце, не очаквай същото, ако след тебе е свирил друг цигулар с майсторството и, сръчността на Паганини. Ти си престанал да бъдеш за него виртуозният идеал. Не ти остава нищо друго, освен да заработиш усилено върху себе си и да настигнеш другия. Остави веднага хленченето, че са ти отнели поклонника. Ти нямаш право да върнеш вкуса и изискванията на твоите приятели, до оскъдното ниво на твоята свирня.
Не позволявай на твоя егоизъм и завист да те задушат в своята отровна атмосфера. Ако си разумен и чист човек, ти ще дадеш право на всекиго да дири най-високите и най-примамливите върхове на духа..
Кой бяга от доброто? Някой хленчи и нарежда „Всичко имаше при мене, но пак ме остави!“ - Тук е възможен само един отговор: Ако при тебе е имало всичко, нямаше да те оставят. Сигурно нещо е липсвало. Потърси го, ако го намериш, и го осъществиш в себе си, оня, който те изоставил, пак ще те намери.
Има една истина - проста, но велика в своята простота, която, все пак, трудно си пробива път. Това е истината, че ничие сърце, на никое същество и на никой меридиан на земята не може да се „застави“, да се насили и да се „завладее“. Човешкото сърце единствено може да се спечели. Какво е това, да спечелиш едно сърце? То значи да го опознаеш, да го обикнеш и да му дадеш пълна свобода. Когато се приближаваш към него, шепите ти трябва да бъдат пълни с живителните струи, които биха утолили неговата жажда. Да спечелиш едно сърце можеш само тогава, когато ти му поднасяш златните зърна от жътвата на твоята обич, а не тъмната си воля да го сложиш в кафез.
Има една тайна в сближаването и във взаимната обич. Тайна е, но зад нея стои нещо твърде понятно и естествено. Както във всяко нещо в живота и в природата, така и във взаимната близост е в сила законът за духовната обмяна. Никой не може да обича някого без вътрешна причина. Ние можем да не съзнаваме това, но лицето, което ни е направило неотразимо впечатление, в същност, ни дава нещо, което другите не могат да ни дадат. Нашата душа получава като храна животворното облъхване, дошло от топлика на тоя друг живот. Може да имаме стотици приятели и близки, но все пак, чувствуваме духовния глад и незадоволеността, когато сме далеко от сродния човек, когото сме нарекли приятел на душата. Ние се забавляваме с някого, самоизлъгваме се, че сме намерили смисъл в живота, но в вас мълчаливо се простира трагизмът на пустинята, като че потъваме в някакво безсмислено и празно пространство. Отведнъж, обаче, ние срещаме другия, който ни привлича със своя живот. Дружбата между него и нас може да израства бавно, но ние сме уверени, че тоя човек ни носи най-големия дар в живота, че той ще ни покаже най-възвишените страдания и най-блестящата радост. Някаква увереност, че той е част от нашия собствен живот, ни кара да го търсим и дори да го боготворим. За околните той може да няма тая цена, но нещо в нас го познава по-добре от всички други. Една вътрешна увереност ни показва, че той е една чудесна градина, в която ще цъфнат най-прекрасните цветя, че е един пълноводен извор, който чака да проправим задръстения му път.
„Защо ми отнеха щастието ?“ - питат тревожно наоколо. Кой може да ти отнеме щастието, ако притегателните сили на твоя дух го държат властно до себе си? Никой и никаква сила от сътворението на света до днес, не е могла да раздели две любещи се същества. Случи ли се такова нещо, тогава любовта е отсъствала, връзките са били прекъснати и дружбата е била само едно механично съществувание, подържано от страх, от скука или от навик.
Не може да се разлъчат две същества, ако се обичат. Човекът, който ме изоставя, не ме обича. Да искам да го задържа насила, ще рече да му покажа своето безсилие. Остави ли ме някой, трябва да ми бъде ясно, че моята задача е свършена и че е време да насоча кормилото на живота си в други пътища.
Може ли някой да отнеме земята от царствените и властни обятия на слънцето? Как може да стане това, когато тази земя и всички твари по нея съществуват и се хранят с любовта на това слънце? Само когато това слънце угасне и едно по-голямо от него я приеме в могъщата си и даряваща любов, чак тогава тя ще го напусне. Но тъй като това никога няма да стане, земята никога не ще напусне своя любим и лъчезарен извор.
Не хленчи и не мисли, че ти си всичко. Когато някой си отива, вгледай се в себе си. Сигурно нещо липсва там, или оня, който те оставя, е сит вече от това, което ти единствено му даваш. Помисли, дали си една голяма пълноводна река, която носи обилни, дарове, или си обикновена вадичка, провлечена лениво през лъките на живота. Може водите ти да са наситили малката жажда на нечия уста, но да не са достатъчни да наситят една голяма жажда, пламнала в душата му.
Не казвай, че са ти отнели любовта. Това, което са ти отнели, не е било твоята любов. Тоя, който си е отишъл от теб, е един пътник, който се е спрял наблизо, починал си е и пак е продължил своя път. Всички човеци са пътници. Дълъг път ги чака. Не искай да ги задържиш при себе си за вечни времена, защото ти не си последният пристан на ничий живот. Всеки ден трябва да се готвим за голямата самота, когато ще се почувствуваме отчуждени от близките, за да познаем най-голямата си близост - тая с любовта на Всемира. Тази любов, която се струи от студения и безстрастен трепет на звездите, е била, в същност, нашата първа любов. Ние се отдалечихме някога от нея, душата ни тогава горко въз-рида, но ние не познахме тоя плач. Спуснати по измамния път на миражите, забравихме, колко беше хубаво в кротките и чисти обятия на тая обич!
Не тъгувайте, когато ви оставят. В тоя час вашата мисия за другия е свършена. Ако погледнете нагоре, ще видите ослепителния блясък на белия връх, който мълчаливо чака. Там стои безбурна и притихнала любовта, която някога забравихме. В нейните обятия е всичкият мир и всичката радост, която не успяхме да намерим в измамния свят на миражите.
Не прогонвай обичта, която цъфнува в сърцето ти и която трябва да подариш на някого. Може би, чрез тая обич той ще познае обичта на света.
Не се мъчи да задържиш насила оня, който си отива. Ти не знаеш, какво е станало у него. Може пътищата ви да се раздвояват тъкмо там, където е най-добре. Може тая раздяла да осмисли онова, което е било най-хубаво в живота ви. Не извършвай насилие върху свободния избор на хората. Мислиш ли, че е добре да задържиш при себе си един човек, когато раздялата е станала в един друг, по-реален свят, където първом се осъществява всичко онова, което отпосле се осъществява на земята?
Отиде ли си някой от твоя живот, дошло е неговото време. Дойде ли някой в живота ти, приеми го с ведрината на твоя свободен дух, попитай сърцето си и, ако в ударите на това сърце усетиш ритъма и обичта на другото сърце, тогава повярвай на това сърце, защото ако устата, очите и разумът могат да се излъжат, сърцето ти - никога. В такъв случай, бъди уверен и в това, че никой не може да ти го отнеме. Не, никога и никой не е успял да разлъчи тези, между които е имало любов!
Из: „Слънце след буря“, Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988)
