Подчинение“, като модел на поведение, означава: да се разкрием, да се доверим, да се отдадем, да кажем: помощ, моля, не мога сам, не зная, не разбирам, съжалявам, извинявай, предавам се, страх ме е, срам ме е. Възпитанието обаче много често нарича всичко това унижение, опасно разголване, което ни прави уязвими, слабост, пречупени гордост, чест и достойнство, срамно падане на колене и т.н. Всички ние обаче сме дошли на този свят само с този единствен модел на поведение (непосредствено след раждането си все още не сме усвоили съблазняването и агресията, те се отработват на по-късна фаза от детското развитие).

Новородените плачат при всяка появила се потребност – молят се, подчиняват се, доверяват се – единствения начин да достигнат до първото Ти в живота – мама. В тази фаза от детското развитие обаче бебето няма съзнание за Аз и Ти. Аз и мама представляват едно цяло. Прегръщащите ръце на мама, хранещата гърда на мама са също Аз. Нека си представим едно плачещо няколкомесечно новородено (няма значение коя е конкретната причина за плача, той все обозначава незадоволена потребност, предизвикваща дискомфорт: болка, страх, студ, глад...). Плачът е израз на доверие и единствен инструмент на тази възраст за задоволяване на потребността. Ако мама обаче не се отзове на детския плач, защото е заспала, защото е на работа или защото чете дебели книги за отглеждане на бебета, в които пише, че по този начин детето се глези и не бива да се носи на ръце, за да не свикне, тогава малкото преживява нещо, което ние днес, вече порасли, дори не допускаме – смъртта си.

В първите месеци от живота на детето все още не е развита кората на главния мозък, следователно нямаме все още налице способност за абстрактно причинно-следствено мислене, нито триизмерно възприятие за време (преди-сега-после). Днес ние можем да си кажем: е, ще поплача малко и мама след малко ще дойде, или пък мама е оттатък в другата стая. Да, но за неколокмесечното мозъче не съществува понятието „след малко“, нито „оттатък“. Всичкото пространство е това, което е тук, и всичкото време това, което е сега. Бебето не мисли, то усеща, следователно няма как да се успокои, защото всички усещания сигнализират дискомфорт.

Абсолютно невъзможно е да се глези на тази възраст. Глезенето изисква причинно-следствено мислене. То трябва да може да си каже: като плача, ще извикам мама. Но това означава да може да възприеме плача като причина, а идването на мама – като следствие. Такава мисловна операция на тази възраст е невъзможна отново поради все още недобре развитата кора на главния мозък. Резултатът: новороденото преживява ужас, неописуем за нашите днешни глави, в които кората е вече развитие достатъчно и може да си позволи абстрактното мислене. То преживява смъртта си! Следователно подчинението за него става асоциативно свързано със смърт, с ужас! Когато се молиш, никой не идва! Болка! И липса на доверие към света и към себе си, защото на тази възраст всичко е Аз. При всяка следваща ситуация в живота на това същество като зрял индивид, когато е необходимо да се приложи подчинителен модел, той ще бяга като дявол от тамян, защото ще изплува подсъзнателният страх, свързан с травматичното преживяно в ранното детство /това е т. нар. първична травма/. Не можем да имаме днес фактологически спомен за травмата, именно защото кората не е била развита. Но емоциите помним, защото анатомичният субстрат, отговарящ за тях – т.нар. лимбична система, позволява да имаме емоционални спомени дори от вътреутробния период.

Когато детето навърши вече година–година и половина, кората на главния мозък се развива. Тогава то започва да разбира понятията „преди-сега-после“, разбира, че има „оттатъка“. Тогава, ако плаче в креватчето си, то не е от страх, че умира, а от възмущение, че не го взимат на ръце, но травмата не е така фатална за бъдещия му живот или по-скоро е от друг порядък – свързана не вече с подчинителния, а с агресивния модел, който се усвоява в тази фаза от развитието – фазата на самоутвърждаващия се Аз.

Някога жените са носили бебетата, вързани на гърдите си. И до днес в Африка това е обичайна практика. Затова там може да умират от глад, но невротичните разстройства не заливат континента, както това се случва в европейските държави! А в днешното т.нар. западно индустриално обество, жените се връщат на работа само няколко месеца след раждането на децата си. Рожбите се налага да бъдат откъснати от нас в една много по-ранна от подходящата за това възраст. Ходенето на детска градина не травматизира толкова детето, защото на около тригодишна възраст то навлиза в друга фаза от развитието си, за която процесът на социализация и общуването с връстниците е естествен и необходим. Но изпращането на детски ясли в периода, когато детето все още има нужда от тесен и непрекъснат контакт с майката, може да доведе до невротични защитни реакции у малкото.

Мама“ е първият „друг“ в живота ни. И ако този първи друг се е оказал неидеален, ако контактът с него е свързан с травматично преживяване, последиците са няколко: детето се чувства необичано, несигурно, а следващият контакт с другите по силата на присъщата на детското съзнание склонност към генерализация е труден, враждебен и преминава по-скоро през защитните механизми. „Другият отхвърля, наранява“ е изводът, който си прави обобщаващото детско подсъзнание.

Ако реалната майка не отговори на инстинктивните ни очаквания, ако това първо „Ти“ в живота ни ни накара да се почувстваме изоставени или предадени, губим като резултат вярата в самите себе си и във всяко следващо „Ти“. Това води до една силна тревожност и дълбок гняв към Ти-то, което предава и изоставя. Естествената защита срещу това тягостно усещане е бягството от непоносимото чувство на самота, бягството в един фалшив свят, в който детето се опитва да реконструира изгубената хармония на единното Аз (Аз-дете + Аз-мама = Аз). В този свят винаги може да бъде измисленна една топла и приемаща майка, но която има огромния недостатък да бъде родена от интелекта. За външния наблюдател всичко изглежда непроменено, но „вътре“ всичко вече е различно. Аз-ът на това дете вече живее над афективната реалност (която го е предала!) и се свързва със света, който неговият интелект постепенно изгражда – с идеята и представата си за нещата и хората, а не с реалните такива.

Източник: Мадлен Алгафари: „Вяра имам“
Изображения: Mary Cassatt