Първи стъпки към самостоятелност
Николай Христов
Магистър-психолог
източник: Българска школа по психоанализа
Всеки родител желае детето му да е уверено в действията си, да е упорито при постигането на дадена цел, да отстоява правото си на избор. За да може да стане това, той трябва да спомага за формирането на самостоятелност, да осигури свободна и разнообразна среда за развитие, да следи стъпките на децата към тази самостоятелност. Тя е нормален стремеж на всяка личност.
Под "самостоятелност" обикновено се има предвид стремеж за развитие и използване на собствени сили за взаимодействие със света. Всеки нормално развит човешки индивид, преминал своето ранно детство без сериозни нарушения на емоционалния климат в семейството, се стреми към нея.
Още през първите месеци, докато се развива познавателната активност, се формира интересът на детето към заобикалящата го действителност. Налице е стремеж към взаимодействие със средата и отношение към предметите и хората.
След четвъртият месец се проявява предметно-манипулативната дейност. Детето започва да проверява достъпността на околния свят, обхвата на своите възможности и да трупа опит. В този период, колкото по-голяма достъпност има то до явленията на околния свят, колкото по-разнообразни са стимулите от него, по-голяма свобода има на своите действия, толкова резултатите в личностен план ще са по-големи. За да подпомогнат процеса, родителите трябва да се стремят да бъдат партньори в активността на детето, постоянно да осигуряват поле за изследователска дейност и свобода на действие. Колкото и да им се струват неспецифични действията на детето с предметите; да ги приемат за натрапливи или еднообразни, а в реакциите му да виждат неадекватност и неразбираемост, трябва да проявяват търпимост, да вземат участие, без да определят норми и слагат граници. За всяко действие на детето родителят трябва да показва готовност и съпричастност.
Изследователите в областта на детското развитие са установили, че наличието на по-разнообразна, наситената със стимули среда, като например повече играчки в стаята, слухови и зрителни "дразнители", спомагат за развитието на увереност и упоритост.
Към края на първата година детето овладява културно фиксираните действия с предметите (с лъжичка, чашка, гребен). Тези видове действия се усвояват от детето във взаимодействие с възрастните. В този период то подражава на близките си, като вниманието му е насочено най-вече към родителите и по-големите братя и/или сестри. Забелязвайки желанието на детето да ги имитира, родителите могат да развият това умение насърчавайки детето, неговата упоритост, а оттук - и увереността му. Това ще спомогне за личностното му развитие и за неговата бъдеща самостоятелност.
Втората година е период на развитие на речта. Речникът на детето се обогатява, съединяват се определени думи в прости фрази и се усвояват граматическите правила.
На две години и половина детето започва да говори с по-дълги фрази, използва съединителни съюзи и местоимения. В тази възраст речта заема доминираща роля за общуване и управление на поведението.
Децата на тригодишна възраст говорят много и на висок глас, изказват несвързани неща и фантазират, задават въпроси и се възмущават шумно. Нужно е да се знае, че на тази възраст, чрез речта детето развива своето мислене и въображение. Чрез нея то демонстрира своята индивидуалност, своето съществуване. Говоренето на висок глас в автобуса, в магазина или ресторанта, или продължителното философстване не е въпрос на лоши черти или некачествено възпитание, а стъпка към сформиране на личността и самостоятелността.
От първата до четвъртата година е период на усвояване на движения и действия. Към края на четвъртата година детето вече е в състояние да усвои практически всички движения, които извършва голям човек. В този период то трябва да се поощрява да помага в ежедневието, да му се възлагат малки лични задължения. Едно тригодишно дете има сили да се облече само, стига от него да не се очакват чудеса. То ще се затрудни и с дрехите, и с обувките, но трябва да се поощрява за всеки опит и да се подтиква към самостоятелност. Трябва да се стремим нашето поведение да създава условия за самостоятелност и на детето. Нека чрез диалог и минимална помощ то да се води към самостоятелност.
Най-голямата стъпка към изграждането й се прави, когато детето трябва да постъпи в детска градина. Но, родителите не трябва да разчитат само на нея. Не трябва да се разчита за всичко на персонала на детските градини. Например, ако то няма елементарни самостоятелни навици за хранене, може да се случи да се прибере гладно у дома.
От третата до четвъртата година е етапа на "разрешеното и забраненото". В този период се изпитва околния свят. Децата на тази възраст не спазват забрани, нарушават правила, правят точно обратното на това, което им се казва. Те един вид се бунтуват на ограниченията, които им се поставят от околния свят и изпробват колко е безгранично разрешеното и колко е недостъпно забраненото. В този период трябва да се работи за една нова нагласа на детето към света. Диалогът с него трябва да е насочен към това, то да разбере, че правата и свободата не са даденост, а трябва да се заслужат. Но, трябва да знаем, че чрез зачитане мнението и избора на детето, ние го научаваме самото то да уважава мнението и избора на другите хора.
От 2 до 6 години е периодът на развитие на социални навици. Детето започва да идентифицира себе си. Намалява зависимостта му от възрастните. Интересът му се привлича от другите деца, формите на поведение в групата, взаимоотношенията с възрастните и връстниците му. То усвоява маниери на поведение. Поведението му се променя, под влияние на средата на общуване и външният ритъм на живот, който се превръща в потребност.
Да се работи за самостоятелността на детето, означава да му се осигури висока самооценка и положителна себепредстава, доверие в себе си и потребност от успехи. Възпитаното на самостоятелност дете посреща с решителност проблемите и лесно се приспособява, не се страхува да взима самостоятелни решения и не се плаши от грешките си, защото ще знае, че те са естествена част от живота.