„Децата не откликват, не учат и не съзряват, защото вече не възприемат сигнали от възрастните. Вместо това „се възпитават“ от незрели личности, които по никой начин не могат да помогнат за съзряването им.“
♥ Защо родителите са по-важни от всякога
Култура на връстниците
Основната и най-опасна конкурентна връзка, която подкопава авторитета и обичта на родителите, е засилената връзка на децата с връстниците им. Тезата на нашата книга е, че проблемът, който наблюдаваме у децата и подрастващите, се корени в загубата на ориентация към грижовните възрастни в живота им. Тук не визираме поредната медицинско-психологическа диагноза – последното, което е нужно на обърканите родители – а нарушение в естествения ход на нещата. За първи път в историята младите хора търсят насоки, пример и напътствия не от майките, бащите, учителите си и други отговорни възрастни, а от хора, които природата не е предвидила да изпълняват родителска функция: собствените им връстници. Децата не откликват, не учат и не съзряват, защото вече не възприемат сигнали от възрастните. Вместо това „се възпитават“ от незрели личности, които по никой начин не могат да помогнат за съзряването им. Отглеждат се помежду си.
Най-точният термин за това явление изглежда „ориентация към връстниците“. Именно тя заглушава родителските ни инстинкти, подкопава естествения ни авторитет и дава превес на разума пред сърцето, карайки ни да следваме всевъзможни наръчници, съвети от „специалисти“ и обърканите очаквания на обществото.
Какво представлява „ориентацията към връстниците“?
Ориентацията – стремежът да сме наясно с местоположението си и да познаваме заобикалящата ни среда – е фундаментален човешки инстинкт и потребност. Дезориентацията, от друга страна, е едно от най-непоносимите психологични състояния. Привързаността и ориентацията са неразривно преплетени. Хората и другите същества се ориентират, търсейки сигнали от индивидите, към които са привързани.
Децата, подобно на малките на всички топлокръвни, притежават вроден инстинкт за ориентация и потребност да получават насоки от някого. Както магнитът автоматично се обръща към Северния полюс, така и децата изпитват изначална потребност да се обръщат към източник на авторитет, контакт и топлина. Те не понасят липсата на такава фигура в живота си; без нея изпадат в дезориентация. Или както често казвам: не могат да живеят в състояние на „ориентационен вакуум“. Природата е предвидила полюс, спрямо който да се ориентира детето, и това е родителят – или всеки друг възрастен, който го замества, и така е при всички животни, полагащи грижи за потомството си.
Инстинктът за ориентация у хората много напомня на импринтинга при патета. Щом се излюпи от яйцето, птичето веднага „запечатва“ майка си; започва да я следва навсякъде, да копира поведението и да се води по указанията є, докато не стане зряло и самостоятелно. Или поне това би бил предпочитаният вариант от природата, разбира се. Ако майката не е наблизо, патето ще започне да следва най-близкия подвижен обект, бил той човек, куче или механична играчка. Излишно е да казваме, че нито човекът, нито кучето и играчката са подходящ пример за правилното израстване на едно пате. По същия начин в отсъствието на надежден възрастен човешкото дете се ориентира към когото може.
Социалните, икономическите и културните тенденции през последните пет-шест десетилетия изместиха родителя от позицията му на ориентир и ключов влияещ фактор върху детето. В така раззиналата се празнота се наместиха връстниците. Последиците са печални.
Както ще видим, децата не могат да се ориентират едновременно към възрастни и други деца. Никой не може да следва два набора от противоречиви наставления. Усети ли противоречие, мозъкът на детето автоматично избира между ценностите на родителите и на връстниците си, между напътствията на възрастните и на другите деца, между родителската и приятелската култура.
Значи ли това, че децата не бива да имат приятели на своята възраст и да формират връзки с другите деца? Тъкмо напротив; би било естествено и здравословно. Но в култура, ориентирана към възрастните, в която водещи са принципите и ценностите на зрелите поколения, децата се привързват помежду си, без да губят посоката и да отхвърлят напътствията на родителите си. В нашето общество вече не е така. Връзката с връстниците е изместила тази с родителите като водещ ориентир. Неестественото не е контактът с другите деца, а доминиращото им влияние върху развитието.
„Нормално“ не означава „естествено“ и „полезно“
Ориентацията към връстниците в наши дни е толкова разпространена, че се е превърнала в норма. Много психолози, образователни специалисти и обществото като цяло я възприема като нещо естествено и дори не я разпознава като особено явление. Приема се за даденост. Само че „нормално“ (отговарящо на обичайното) не означава непременно „естествено“ и „полезно“. Ориентацията към връстниците в никой случай не може да се нарече нито здравословна, нито естествена.
Тази контрареволюция срещу естествения порядък възтържествува съвсем наскоро в развитите индустриални страни. Тя все още е чужда на традиционните коренни общества и дори в много райони в западния свят встрани от глобализираните градски центрове. В цялата човешка еволюция докъм Втората световна война нормата е била ориентация към възрастните. Но ето че напоследък ние, зрелите индивиди – родители и учители, неусетно изгубихме влияние. Ориентацията към връстниците се маскира като нещо естествено и остава незабелязана заради заглушената интуиция и собствената ни, макар неволна ориентация към връстниците.
Заслепени от нея, следвоенните поколения в Англия, Северна Америка и много други части на индустриалния свят просто не виждат проблема в цялата му сериозност. До неотдавна културата се предаваше вертикално: от поколение на поколение. „Хилядолетия наред“ – пише Джоузеф Кембъл – „младите са били възпитавани и възрастните са помъдрявали“ чрез изучаването, преживяването и разбирането на традиционните културни форми. Възрастните винаги са играли ключова роля в предаването на културата от собствените си родители към децата си. Културата, в която живеят нашите деца обаче, е повече тази на връстниците им, отколкото на родителите им. Те генерират своя собствена култура, силно отличаваща се от родителската, а в някои отношения и твърде отчуждена. Вместо вертикално тя вече се предава хоризонтално в рамките на младото поколение.
Обичаите, музиката, облеклото, празниците и историите заемат централно място във всяка култура. Музиката, която слушат децата, няма почти нищо общо с онази, която са слушали бабите и дядовците им. Външността им се диктува повече от външността на приятелите, отколкото от културното наследство на родителите. Празненствата по случай рождените дни и етапите на съзряване се влияят от това, което правят околните, а не от обичаите в семейството. Ако всичко това ни изглежда нормално, то е заради собствената ни ориентация към връстниците.
Съществуването на младежка култура, отделена и ясно отличаваща се от тази на възрастните, датира от едва 50-ина години. Но макар това да е сравнително малък отрязък в историята на човечеството, за живота на индивида е цяла епоха. Повечето ни читатели се израснали в общество, в което културата се предава хоризонтално, а не вертикално. С всяко следващо поколение този процес, който потенциално разяжда цивилизованото общество, набира все повече сили и скорост. Струва ми се, че дори в рамките на 22-те години разлика между първото и петото ми дете родителите още повече са изгубили почва под краката си.
Налице е значима и системна промяна. При твърде много деца връстниците са изместили родителите като решаващ фактор в изграждането на ядрото на личността им. Допреди няколко поколения всичко сочеше, че най-важната роля се пада на родителите. Карл Юнг пише, че най-дълбок белег оставя не това, което се случва във връзката между родителя и детето, а онова, което липсва в нея. Или иначе казано: „когато би трябвало да се случи нещо благотворно, а не се случва нищо“, по думите на големия детски психиатър от Великобритания Д. У. Уиникот. Стряскаща мисъл. Още по-стряскащо е, че ако връстниците са изместили възрастните от водещото място, недоимъците във връзката с тях ще имат още по-силен ефект: липса на безусловна обич и приемане, на желание за грижа, на способност да пренебрегнеш себе си заради другия и готовност да се жертваш в името на неговото израстване и развитие. Когато сравняваме отношенията между връстници с тези между деца и родители с оглед на липсващото, вторите изглеждат като светци. И последиците са пагубни за много деца.
Успоредно със засилването на ориентацията към връстниците се отчита и драстично нарастване на броя на самоубийствата при децата: 4 пъти за последните 50 години в диапазона от 10 до 14-годишна възраст в Северна Америка. В тази група те се увеличават най-бързо – със 120% само за периода от 1980 до 1992 г. В центровете на големите градове, където връстниците най-безапелационно изместват родителите, самоубийствата са нараснали още повече.
Причините са твърде показателни. И аз, като много изследователи на човешкото развитие, винаги съм смятал, че най-значимият фактор е отблъскването от родителите. Вече не е така. Известно време работих с младежи с проблемно поведение. Една от задачите ми беше да изследвам психологичната динамика у деца и подрастващи, предприели успешен или неуспешен опит за самоубийство. За мой шок и изненада, водещо се оказа отношението от връстниците. Моите наблюдения, за съжаление, бяха потвърдени от многобройните доклади за деца, тласнати към самоубийство заради отхвърляне и тормоз от страна на връстници. Колкото по-значима роля играят връстниците, толкова повече децата страдат от безчувственото отношение, проблемното вписване в групата, чувството за отблъскване или реалния остракизъм.
Никое общество и култура не е имунизирано срещу това явление.
Последиците от ориентацията към връстниците са най-очевидни у тийнейджърите, като ранните признаци се забелязват още във II – III клас. Ала корените стигат допреди детската градина. И те трябва да се знаят от всички родители, особено тези с малки деца, които биха искали да избегнат проблема или да го решат още при първите прояви.
Със съкращения от: „Стойте до децата си“, Габор Мате, Гордън Нюфелд, изд. „Кибеа“, 2025 г.
Картина: unsplasch
