Приказка
Веднъж умът и щастието на едно момче се запрепирали помежду си.
– Ти, умчо, без мене не можеш – рекло щастието. – Аз нося радост на момчето. А какво струва живот без радост?
– Ами ти, щастливко, какво можеш да направиш без мене? Само заслепяваш момчето. Аз трябва после да му отварям очите.
– Момчето и без ум може да мине, щом аз съм с него!
– Не може! – твърдял умът.
– Може.
– Добре. Щом може, аз ще изляза от момчето. Да видим какво ще прави то без ум!
Речено – сторено. Умът напуснал момчето. То разкъсало дрехите си. Грабнало мотика. Почнало да копае под една круша край пътя. Копало, копало – намерило цял котел, пълен с жълтици и скъпоценни камъни. Но нали било без ум – не знаело какво да ги прави.
Минал един пътник. Загледал се в дрипавото момче. То грабнало шепа скъпоценни камъни, подало ги на пътника и рекло:
– На, пътниче, дай тия камъни на царя и му носи много здраве от мене!
Пътникът взел скъпоценните камъни и си тръгнал зарадван. Ала момчето грабнало още една шепа и викнало подире му:
– Чакай, чакай! На ти още една шепа камъни за царската дъщеря. Кажи й, че Дрипльо й ги праща!
Пътникът продал скъпоценните камъни. Станал много богат. Направил си голяма къща срещу царския дворец.
Почнал да живее като цар. Мъчно му било само, че нямал деца. Жена му го накарала да намери онова момче, дето го обогатило, и да го доведе за техен син.
Богаташът намерил дрипавото момче. Довел го да живее в хубавата къща срещу царския дворец.
Колкото хубаво било момчето, като го облекли в скъпи дрехи, станало още по-хубаво. Кой как минел, все се спирал да го гледа. Видяла го царската дъщеря от двореца. Харесала го. Поискала да се омъжи за него. Ала царят не давал. Посърнала тя. Не спи, не яде. Все за момъка мисли. Най-после баща й се съгласил и тя се омъжила за него. Но царският зет не продумвал нито дума на жена си. По цял ден седял в един ъгъл на стаята и не дигал глава да погледне царската дъщеря. А един ден станал, ударил й три плесници и пак седнал.
Отишла царската дъщеря плачешком при баща си и му рекла:
– Татко, или ще премахнеш тоя глупчо, или аз ще се погубя. Не ми стига, дето мълчи като ням, ами сега и ръка почна да дига върху мене. Три плесници ми удари!
Разсърдил се царят. Заповядал да отсекат главата на момчето. Джелатинът извел царския зет и дигнал ръка да го погуби. Но умът дошел в главата на момчето и попитал щастието:
– Е, как си, побратиме?
– Остави се! Лошо! По-скоро виж какво ще направиш, че отиде животът на момчето!
– Няма да отиде. Не бой се! – казал умът. – Аз чаках да видиш сам докъде ще докараш работата без мен. Сега съм вече тука. Всичко ще се поправи.
Момчето спряло ръката на джелатина и рекло:
– Искам да кажа две думи на царя.
Съобщили на царя и той заповядал да заведат момчето при него. Там била и царската дъщеря.
– Е, проговори ли, момко? – попитал царят.
– Проговорих, царю честити – отвърнало момчето. – Искам, преди да умра, да ти кажа защо мълчах толкова време и защо ударих твоята дъщеря.
– Кажи да чуем!
– Аз мълчах и стоях с наведена глава, защото исках да отдам чест на вашия царски род. Първия път ударих царската дъщеря, задето не можа да ме разбере защо мълча. А другите две плесници й ударих, защото не послуша татка си, а се омъжи за момък, който не е за нея.
– За мене си ти, за мене! – извикала царската дъщеря и се хвърлила върху шията на момчето. – Татко, прости му!
Царят се засмял и простил на момчето. То станало толкова умно, че царят, когато да умира, му оставил цялото си царство.
Младият цар и младата царица царували весело и честито.
От: Големанко, Ран Босилек, Приказки, изд. Народна младеж, 1974
Снимка: book.store.bg
