„Мъчно е, твърде мъчно е да живее съвременният човек с вяра, докато от семейството, училището и житейските материални условия той научва лошия навик: всичко да отхвърля и във всичко да се съмнява.“
Александър Кръстников (1879 ~ 1970)
За вярата (1915 г.)
Вярата е най-добрата сила на сърцето. Вярата е дар от Бога изпратен; чрез нея ние имаме разбиране в святото живо Начало. Чрез вяра животът човешки се облекчава, а човешкото сърце се облагородява и смирява. Жилото на смъртта може ли да засегне такова сърце? Не, защото това жило се обезсилва. След избавата си от египетското робство по един чуден начин, евреите имаха страх Господен и повярваха повече (Кн. Изход, гл.14, ст.31) . Така българският народ с вяра се избави от политическото робство на турците и религиозното на гърците. Мъжете от епохата на възраждането, които получаваха добро ръководство от Горе, сториха това. И като мъченици, повечето от тях загинаха от телесни мъки и нравствени терзания, загинаха по зандани и бесилки.
Вяра трябва да имаме всякога. Вяра е нужно да поизрасне за силата на великото слово в живота. С вяра Божието слово вечно побеждава и счупва хомота на всяко ново робство. Вярата е извор на чудеса. „Ако духът на болния- казва Барвел, (спирит. списание Тhe Lancet IX, 1858) е подчинен на твърдото убеждение, че той трябва да оздравее, то неминуемо оздравява.“ С вяра служим на Господа Бога; с вяра ние крепим светия Дух в нас. По пътя на вярата ние сме без тревога; с вяра служим един на друг. За усилване на вярата у старите евреи са били наредени всички ония законоположения, изброени в книгата на Стария Завет Левит.
Човек с гореща вяра е като запалено кандило. Седемте кандила пред светилниците на скинията в Ст. завет са били символ на тая вяра в Бога (кн. Числа гл.8, ст. 1-4). Вярата е дар нам благодатен, небесен. Tоя дар ни придава сила за нова борба със злите и коварни духове. Вярата е онова душевно разположение, при което ние се освобождаваме от всякакви телесни и душевни болести. Вярата е това възвишено настроение, което руши тежкия удар на човешката съдба и Провидение. Без вяра тая брънка не би изпълнила своето назначение Десетте заповеди, дадени Мойсею на планината Синай за да бъдат послушани с внимание, приети изпълнявани от евреите (Второзаконие гл.5) са имали тая свята цел: да успяват евреите като народ, силен духом и материално. Тия заповеди имат смисъл и значение за християните, защото рядко има християнин в днешно време да ги цени, изпълнява, следва. А само в тяхното преоценяване, следване и изпълнение лежи залогът на народното благоденствие. Ако ние зовем себе си с гордост Христови последователи, а не сме в състояние да изпълним по-леките изисквания на Моисеевия закон, как ще можем да следваме апостолите, па и Христа? Мъчно е, твърде мъчно е да живее съвременният човек с вяра, докато от семейството, училището и житейските материални условия той научва лошия навик: всичко да отхвърля и във всичко да се съмнява.
Трудно се изкачва духът по висини, ако няма вяра; трудно и при това предпазливо: венец на насладите у вярващия е удовлетворяващото чудо.
Като сакателник, който е станал глух, сляп и ням: тъй е живял дълго време човекът на безверието; той се е наказвал с безчестната, мръсната и безнравствена сган на пъкъла. Но що се случва напокон с него? Кой го е подмладил и кой е направил окото му чисто и неразмътено? Как е достигнал той до извора на чистата вода? Чрез вярата. Аз намерих братя мои клокочещия извор на насладата. И аз трябва да се науча, че вяра, надежда и любов са троица наблаженствата. Моето сърце казва един светъл Дух, - връз което пече слънцето на отвъдна пролет убива зародишите на всичко унило, отчаяно, безверно; моето сърце с всичко знайно в него самото е един клокочещ извор. Да имаш вяра: ето що освобождава. Ала как се назовава това, което хвърля в окови дори и освободителя? Безверие. Вярата кара своя благодетел назад да се не връща: тя върви заедно с чудно хубавото време на бъднината и с нейните въжделения. Да вярваме твърдо: ето що освобождава. Това велико чувство е поразило едно велико безумие, що е обитавало в миналите дни на живота ми. Тъй говори обладателят на вярата. Тежко е да се живее в сегашно време: вярата е тъй малка, особено у „учените“.
Знанието (не съвременното знание на материалистичната наука) предполага също вяра, макар и в по-слаба и непълна форма. Знанието е доверие, към ограничен, земен кръгозор. В занятията с науката човек стои на едно малко местенце, от където не се вижда всичко. Вярата на окултиста е също знание: знание, чрез окултна вяра се дава и при това висше и пълно, поглед широк и всеобемен, близък на вечността. Научното знание на съвременния свят познава действителността, но не разбира oграничеността, болезнеността и суетността на тая действителност. В дълбоко окултно-мистична смисъл знанието и вярата е едно: знанието е вяра; вярата е знание. Нали едното и другото имат божествен произход? Нали вярата и знанието имат за цел благото на човечеството? Връзките между съвременната вяра и съвременното знание, отслабнали с течение на времето, нужно е да се възстановят още по здраво от преди. Грях е да се казва, че тия две сестри са чужди една на друга. Рационализмът и позитивизмът в днешно време отричат мировия разум, и се покланят на човешкият разсъдък, който отрязват от обекта, света, вселената. Как те бъркат, когато те, като емпирици, не признават пълен и оригинален опит, а само ограничен и временно съставен: когато рационалистите не признават пълен и оригинален разум, а само ограничен и откъснат от мировия живот!
„Истинските емпирици и рационалисти, сиреч защитници на опитната пълнота и вселенската обхватност на разума трябва да бъдат признати мистици, светии.“ Така заключава проф. Н. Бердяев. И това е напълно вярно, подкрепено с факти от живота. Дете на вярата е чудото. Съвременната наука е безсилна да реши въпроса за чудесата. Все по ясно става ежедневно, че победоносните възражения на науката, какво, чудеса не могат да стават, почиват на особен вид вяра, да не речем, научно суеверие. Тия, що отхвърлят чудесата, не знаят положително, опитно дали е възможно или не чудото, - те вярват само, че е невъзможно. Ала кога видят факта, те събарят всичките им фалшиви кули и всуе изградени „научни” постройки. По тоя път Крукс, Цьолнер, Шкапарелн, и пр. съвременни учени са приели чудото за неотречим факт. Чудото е победа на благодатта, тържество на висшите природни сили над нисшите: чудото става по планомерността на окултните закони.
Вярата на духовния човек трябва да расте, а не да намалява и се губи. В случай, че почне да се губи, тя можа да се яви гибелна и да донесе изпитание, неприятности и съжаление. Добър пример за това може да ни послужи отказа на Петра от Иисус Христос (Ев. Лука, гл.22, ст.54- 62). Тук има и падение от окултно-мистичните класове. Понякога и свидетелите на големи чудеса се колебаят, почват да живеят в неверие и проявяват признаци на по-раншната си груба природа (Ев. Марко гл. 16, ст.14). Отслабналата вяра може отново да възпламенее, щом се дадат окултни доказателства. Всеки ръководител и наставник в нравственият път с чисти средства е длъжен да търси такива доказателства, в тях е ключът за възстановяване на доброто в пълнота; в тях е магическият жезъл на силната и мощна вяра (кн. Съдии, гл.2. ст.2- 5).
Длъжност е на всеки духознаец, като приятел на човечеството, да запали факела на вярата около себе си и у всички, гдето е загаснал. Вярата е велика сила, вярата е надеждна подръжка, най-добрата заслуга отвъд. „Вярвай и ще бъдеш спасен“, казва Иисус Христос на очакващия спасение и излекуване.
Бургас, май, 1915 г.
Със съкращения от: „Седемте основни добродетели“, Александър Кръстников, изд. Фондация „Ал. К. Кръстников“, 2010 г.
Снимка: Александър Кръстников (1879-1970)
