Самокритиката: палач и жертва в едно

„Ах, братко мой: мигар още не си виждал добродетел сама себе си да клевети и да забива кинжала в сърцето си?“ ~ Фридрих Ницше

Бихте ли могли да си представите свят, в който хваленето е по-приемливо и по-разпространено от критиката? Или свят, в който избора само между тези две възможности се възприема като стесняване на мирогледа?

Според виждането на бащата на психоанализата Зигмунд Фройд човешките същества са амбивалетни животни: това, което мразим, също и обичаме; което обичаме – лесно можем да намразим. Този, които може да ни удовлетвори, може и да ни отнеме удовлетворението. Този, който има властта да ни фрустрира, е този, който е способен да ни задоволи.

Започваме да критикуваме тогава, когато не сме доволни, когато сме фрустрирани. Чрез критиката даваме израз на нашата собствена незадоволеност и безсилие. Хвалим тогава, когато сме удовлетворени, доволни. Тази амбивалентност не означава смесени чувства, означава противопоставяне на чувствата.

ЛЮБОВТА И ОМРАЗАТА ВЗАИМНО СИ ПРИДАВАТ СМИСЪЛ

Езикът на любовта и омразата е добре известен на всеки, но все пак безсилен да изрази, това, което действително чувстваме. Това са силни и стихийни чувства, чрез тях възприемаме света около себе си. Те зависят едно от друго, тъй като е невъзможно да имаме едното без другото. Те взаимно си придават смисъл. Начинът, по който мразим хората, зависи от начина, по който ги обичаме. Тези така противоречиви чувства произлизат от едно и също място и имат влияние върху всичко, което правим. Те са това, което ни дава информация дали нещо има значение за нас и какво е то. Това е начинът, по който признаваме, че нещо или някой е станало значимо за нас. Където има отдаденост, там има и протест, където има доверие, има и съмнение.

ПРИ САМОКРИТИКАТА ТАЗИ ПРОТИВОРЕЧИВОСТ Е НАСОЧЕНА КЪМ САМИЯ ТЕБ

И докато това са отношения, при които има връзка – тоест един човек има отношение към нещо/някой извън него, при самокритиката тази противоречивост е насочена към самия теб – ти си едновременно и критикуваният и критикуващият, и палачът и жертвата. Как се случва това?

ТО, АЗ И СВРЪХ-АЗ

Фройд условно разделя човешката психика на три основни компонента – То, Аз и Свръх-Аз. „То“ е несъзнаваното – мястото, където действат мощните сили, наречени нагони. Те могат да бъдат конструктивни или деструктивни, като основната им цел е осигуряване на блаженство и удоволствие. В несъзнаваното се крият страстите и желанията, за които в повечето случаи нямаме и представа, и които често биват в разрез с всички установени морални норми. То би могло да бъде наречено „животинската част“ в човешкото същество.

С тяхното „озаптяване“ се е заел „Свръх-Аз“-ът. Той е хранилището на ценностите и идеалите, надзирателят, който вечно следи и непрекъснато напомня кое е редно и кое не. Тази част от психичния апарат се изгражда от авторитетите, от които човек учи що е морал, етика, приемливо поведение и дори „правилни“ чувства. От самото начало на съществуването си започва да се изгражда от родителите, от учителите, от Бог, от Партията, от телевизията, от социалната среда, от авторите, на книгите, които четем, от най-различни гурута, от хората, на които се възхищаваме и подражаваме и т.н.

Между тези две воюващи инстанции стои „Аз“-ът.  „Аз“-ът се опитва да разбере желанията на „То“ и да задоволи потребността му от удоволствие, съобразявайки се с границите и принципите, налагани от „Свръх Аз“-а и реалността. През него преминава информацията от вътре към реалността и от реалността към вътре. „Аз“-ът може да бъде разглеждан като съзнанието, индивидуалността, личността на човека.

КРИТИЧНОТО НИ „АЗ“

Самокритиката е от съществено значение за нашите възприятия, за начина, по който чувстваме себе си, за нашето така наречено „Аз“. Ние непрекъснато, макар и често несъзнателно, осакатяваме и деформираме собствения си характер.

Всеки с поне приблизително развита и съхранена психика знае пагубното въздействие на самообвиненията и самокритиката. Този вътрешен глас, който се държи като злобен прокурор и непрекъснато сипе забележки, възражения и обвинения. Гласът, който без никаква видима причина е способен така да ни смаже, че да сме абсолютно неспособни да обясним на когото и да било, дори и на себе си, как точно сме се докарали до това състояние.

Замислете се за момент, ако този вътрешен, безпощаден глас се материализира и срещнете такъв човек в обществото, човек с такъв обвинителен характер, няма ли да си помислите, че има нещо сериозно сбъркано в него? Той би бил ужасно скучен и отвратително жесток. Вероятно бихте си помислили, че нещо много трагично се е случило с него. Сякаш животът му се състои от непрекъснато отлагане на някаква голяма катастрофа. И ще сте прави.

 ДА ЗАКЛЮЧАВАТ СА СПОСОБНИ ВСИЧКИ, ДА ПРЕЦЕНЯВАТ  МАЛЦИНА ~ ШОПЕНХАУЕР

Голяма част от хората дори не могат да си представят какво би било да живеят без това жестоко вътрешно насилие. Започваме да се съдим, преди още да сме си дали шанса да се погледнем и видим реално, все едно сме изпаднали в невъобразима паника. По тази причина, повечето от нас не знаят нищо за себе си. Съдим се, преди още да сме признали в себе си способността да можем да съдим. Когато палачът и жертвата са едно цяло, осъденото „Аз“ може само да бъде обект на одобрение или неодобрение, но никога не може да бъде опознато. Лепваме етикет за одобрение или неодобрение, без никога да разберем същността на това, на което даваме така лесно, но пък жестоко оценка.

Готови сме да оставим тълкуването в ръцете на „Свърх-Аз“-а; вярваме, че нашите собствени упреци са верни, впечатляваме се твърде много от тях, без да забелязваме, че всъщност този невидим авторитет се опитва да замени света и реалността със себе си, със собствените си постулати.

Превърнали сме „Супер-Аз“-ът в суверенен интрепретатор. Той ни съобщава истината за нас и ние приемаме безропотно това. Отнели сме правото на „Аз“-а, на личността си, на собствената си индивидуалност да преценява и да решава. Без да се усетим, сме оставили на „авторитетът“ да ни съобщава истината за нас.

САМОКРИТИКАТА Е НЕЗАБРАНЕНО МАЗОХИСТИЧНО УДОВОЛСТВИЕ

„По-умерените чувства ни се струват блудкави; както изглежда, човек предпочита бурното неудоволствие пред вялото удоволствие.“ , отбелязва мъдро Фридрих Ницше. Съществуват толкова много хора, които се наслаждават на начина, по който самокритиката ги кара да страдат. Приемат за даденост това, че всеки ден ще си доставят нужната доза разочарование от самите себе си и гледат да се подсигурят това наистина да стане. Сигурни са, че всеки ден ще се провалят точно толкова добре, колкото трябва, без дори да се замислят откъде идват тези наказателни стандарти, чрез които се самобичуват.

СЪВЕСТТА  ТОВА Е ТАЗИ ЧАСТ ОТ УМА НИ, КОЯТО ЧЕСТО НИ КАРА ДА ГО ГУБИМ

„Има и такива, които си седят в блатото и говорят тъй от папура: „Добродетел, това значи да си кротуваш в блатото.“ ~ Фридрих Ницше.

Съвестта – това е тази част от ума ни, която често ни кара да си го губим; моралистът, който ни предпазва от това да се развиваме като личности, сложен и изтънчен морал, който ни пречи да търсим, да експериментираме, да опознаем границите на нашето съществуване. Тази съвест прави страхливци всички ни, защото тя самата е страхлива. Ние вярваме, идентифицираме се с тази ярко осъдителна и наказателна, забраняваща част от себе си; въпреки, че тази авторитетна част от нас е очевадно страхлива.

Как така сме толкова омагьосани от нашата себеомраза, толкова впечатлени и лековерни в лицето на нашата самокритика? Все едно сме същества напълно лишени от въображение. И защо тази присъда така лесно влиза в сила, без съдебни заседатели?

Наличието на съдебни заседатели, все пак представлява някакъв консенсус, някаква алтернатива на автокрацията. Не би ли трябвало да можем да правим разлика между това, за което действително сме отговорни - реалния смисъл на нашите деяния и безпощадната секира на себепрезрението? Това не означава, че не носим отговорност и съответно вина, но вината е нещо много по-сложно, отколкото изглежда.

Самокритиката, когато не е полезна в смисъл на самокоригиране, може да бъде форма на самохипноза. Превръща се в решение, в заклинание или дори проклятие.

Престава да бъде разговор, става заповед.

Превръща се в догма и престава да бъде тълкуване.

Автор: Десислава Димитрова

Използвани източници: Адам Филипс: „Срещу самокритиката“, Фридрих Ницше: „Тъй рече Заратустра“, „Човешко, твърде човешко“, Зигмунд Фройд: „Психоанализата – теория и практика“
Картини: Lucian Freud

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK