Има само един вид човешка поквара: човекът без цел! ~ Айн РАНД

„Противоречия не съществуват. Всеки път, когато си мислиш, че пред теб стои противоречие, провери предварителните условия. Ще откриеш, че едното от тях е грешно.“

Айн Ранд създава собствена философия, тъй като основните й възгледи за човека и битието противоречат на повечето съществуващи философски теории. През 1985, три години след смъртта на Ранд, е създаден Айн Ранд Институт (АРИ), чиято цел е съхраняването и развитието на философската й система – философия, която празнува силата и потенциала на индивида и разкрива принципите, необходими за развитие и подем.

Харесвам цигарите. Обичам да мисля за огъня, обхванат от човешка ръка. Огънят, опасната сила, укротена между пръстите. Често се удивлявам на часовете, в които човек стои сам, гледа пушека от цигарата и мисли. Чудя се какви ли велики неща са произлезли от такива часове. Когато човек мисли, в ума му пламти огънче и е добре да държи и пламъчето на цигарата като негово изражение.

Не ми харесва какво става с хората. Но ги наблюдавам от двайсет години и забелязах промяната. Едно време хората минаваха бързо оттук и беше невероятно да ги гледам – бяха забързани като хора, които знаят къде отиват и нямат търпение да стигнат там. Сега бързат, защото ги е страх. Не ги движи цел, а страх. Не отиват никъде, а бягат. И не мисля, че знаят от какво искат да избягат. Не се гледат един друг. Трепват, когато някой се допре до тях. Усмихват се твърде много, но усмивките им са грозни – не са радостни, а умолителни. Не знам какво става със света.

Не е ли лошо да искаш, без да се движиш – или да се движиш без цел? Чия зла воля бродеше по света, опитвайки се да отдели двете и да ги насочи едно срещу друго?

Животът е определян като движение, човешкият живот е целенасочено движение, в какво състояние е същество, на което са отнети целта и движението, същество, хванато във вериги, но оставено да диша и да вижда цялото величие на възможностите, които може да постигне, оставено да крещи „защо?“ и да вижда дулото на пистолета като единствено обяснение?

Сигурността да си пръв, да виждаш и осъзнаваш напълно посоката си – не сляпото чувство, че някаква непозната сила отпред те влачи към неизвестността. Това беше най-великото чувство в живота: не да вярваш, а да знаеш.

Интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да бъдат незначителни. Да вземем например твърдението колко малък се чувства човек пред природата. Това съвсем не е изтъркана фраза, а на практика е институция. Забелязали ли сте с какъв назидателен тон я казва всеки, който я изрича? Вижте ме, сякаш иска да каже той, колко съм щастлив, че съм пигмей, колко съм добродетелен. Чували си сте с какво доволство хората цитират някой много известен човек, че не се чувства тъй велик, щом види Ниагарския водопад? Сякаш мляскат от удоволствие при мисълта, че са като прашинки пред бруталната сила на земетресението. Сякаш запълзяват на четири крака, удряйки чела в калта пред величието на урагана. Съвсем различен обаче е духът, обуздал огъня, водната пара и електричеството, духът, прекосил океана с платноходи, духът, построил самолети и язовири… и небостъргачи. От какво се страхуват хората? Какво толкова мразят онези, които обичат да пълзят? И защо?

Нищо няма значение в живота, освен това колко добре си вършиш работата. Нищо друго. Само това. Каквото и друго да си, то ще произлезе от това. Това е единствената мярка за стойността на човека. Всички етични кодекси, които ще се опитат да ти набият в главата, са просто едни хартиени пари, отпечатани от мошеници, за да оскубят достойнтствата на хората. Кодексът на компетентността е единствената морална система, която има златен стандарт.

Братя мои, не искам да се грижите за моето щастие, а да ми разкриете вашето, да ми покажете, че то е възможно, да ми покажете как сте го постигнали. Когато разбера, ще имам смелост да го постигна и аз.

Намираме се в разгара на най-великите достижения на най-великата и продуктивна цивилизация, а вие се чудите защо всичко около вас се разпада, докато вие проклинате жизнената му сила – парите. Вие гледате на парите, както са правили диваците преди вас, и се чудите защо джунглата бавно пълзи към периферията на градовете ви. През цялата човешка история парите винаги са били присвоявани от мародери от един или друг вид, чиито имена са се сменяли, но методът им е оставал същият: да си присвоят богатството чрез сила и да държи производителите зависими, унизени, опозорени, лишени от достойнство. Фразата за злото на парите, която произнасяте с такова праведно безрасъдство, идва от времената, когато богатството е било произвеждано с труда на робите – робите, които повтарят движенията, открити някога от някого и с векове останали неусъвършенствани. Докато производството е било управлявано със сила, а богатството е било завоевание, е имало твърде малко за завладяване. И въпреки това, през всичките векове на застой и гладуване, човечеството е величаело мародерите като аристократи на шпагата, аристократи по рождение, аристократи по длъжност и е презирало производителите – като роби, търговци, като занаятчии, като индустриалци.

През цялата човешка история на разума са гледали като на зло, и всякакви обиди – от ерес до материализъм и експлоатация, всякакви неправди – от изгнание до лишаване от граждански права и конфискация, всякакви мъчения – от подигравки до изтезания и разстрели – са били хвърляни върху онези, които са поемали отговорността да погледнат света през очите на живото съзнание и да извършат жизнено важното действие на рационалната връзка. Така че само доколкото неколцина са продължавали да мислят – във вериги, в затвори, в скрити кътчета, в килиите на философите, в магазините на търговците, - само дотолкова човечеството е било в състояние да оцелее.

През всички векове на обожание на безмозъчните – каквато и стагнация да е понасяло човечеството, каквато и бруталност да е практикувало – единствено благодарение на хората, които са разбирали, че житото  има нужда от вода, за да расте; че камъните, положени в дъга, ще образуват арка; че две и две е четири; че на любовта не се служи с мъчение, а животът не се подхранва с разруха, само благодарение на тези хора останалите са се научили да преживят моменти, в които са улавяли искрицата на човечността, и единствено сборът от тези моменти им е позволил да продължават да съществуват. Човекът на ума ги е учил да правят хляба си, да лекуват раните си, да коват оръжията си и да строят затворите, в които да го хвърлят. Той е бил човек с прекомерна енергия и безмилостна щедрост, който е знаел, че застоят не е съдбата на човека, че немощта не е негова природа, че находчивостта на ума му е най-благородната и радостна сила – и служейки на тази любов към съществуването, която само той е изпитвал, той е продължавал да работи, да работи на всяка цена, да работи за своите грабители, тъмничари, мъчители, плащайки с живота си за привилегията да спаси техния. Това е било неговото величие и неговата вина – че им е позволил да го научат да се чувства виновен заради величието си, да приеме ролята на жертвено животно и, като наказание за греха за интелигентността, да загине на олтарите на диваците.

Трагичната шега на човешката история е, че по всички олтари, издигнати от хората, винаги са принасяли в жертва човека, а са почитали някакво животно. Човечеството винаги е обожавало животинските, а не човешките качества: идола на инстинкта и идола на силата, мистиците и царете, мистиците, които са копнеели за безотговорно съзнание и са управлявали с претенцията, че тъмните им емоции са по-висши от разума, че познанието идва на слепи, безпричинни тласъци и трябва да се следва сляпо, без да бъде подлагано на съмнение – и царете, които са управлявали с нокти и мускули, чрез завоеванието като основен метод и грабежа като основна цел, с тояга или пушка, като единствена санкция за властта си. защитниците на човешката душа са се интересували от чувствата на човека, а защитниците на тялото му – от стомаха. Но и едните, и другите са се обединявали срещу ума му.

И все пак никой, дори и най-низшето човешко същество, не е в състояние да се откаже напълно от ума си. Никой не вярва в ирационалното – онова, в което вярват, е несправедливостта. Когато човек се откаже от разума си, то е защото целта му е такава, че разумът не би му позволил да я признае. Когато проповядва противоречия, той го прави със съзнанието, че някой ще приеме товара на невъзможното, някой ще го осъществи за него с цената на собственото си страдание или живот – разрушението е цената за всяко противоречие. Именно жертвите правят правдата невъзможна. Хората на разума са я направили възможна, за да проработят правилата на диваците. Да се окраде разумът е бил мотивът на всяко противопоставено на разума вярване в света. Обирът на способните е бил целта на всяко вярване, което е проповядвало саможертва. Обирджиите винаги са го знаели. Ние – не.

Няма начин да се управляват невинни хора. Единствената власт на всяко правителство е да притиска престъпници. Е, когато няма достатъчно престъпници, човек си ги прави. Обявяваш за престъпление толкова много неща, че става невъзможното хората да живеят, без да нарушават законите. Кой иска нация от спазващи закона граждани? Кой печели от такова нещо? Но просто прекарай закони, които не могат нито да се спазват, нито да се наложат, нито да се интерпретират обективно – и създаваш нация от закононарушители, след което започваш да прибираш парите от вината.

Най-лошата вина е да се приеме незаслужената вина.

Зло, по-порочно от убийството на човек, е да му се продаде самоубийството като акт на доблест. Зло, по-порочно от това да се хвърли човек в жертвената пещ е да се иска да скочи в нея по собствена воля, като освен това сам построи пещта.

Източник: Айн Ранд, „За новия интелектуалец“
Снимки: Time, The Huffington Post

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK