Бракът като психологическа връзка ~ Карл Густав ЮНГ

„Интелектуалната дейност представлява за човека такова усилие, че той винаги предпочита простотата, дори и тя да не отговаря на истината.“

За връзката между двама души отвъд инстинктивните й измерения и психологичните измерения на брака, споделено от Карл Густав Юнг в „За развитието на личността“.

Когато говорим за психологическа връзка, неизменно предпоставяме съзнание. Не съществува психологическа връзка между двама души в несъзнавано състояние. Между тях от психологическа гледна точка не би била възможна никаква връзка. От друга гледна точка, например физиологична, те би могло да са свързани, без обаче връзката им да може да се нарече психологическа.

При детето съзнанието изплува от несъзнавания душевен живот подобно на остров, който тепърва предстои да се превърне в „континент“, в свързана съзнавана област.

Процесът на интелектуално развитие представлява разпростиране на съзнанието. Доколкото ни е известно, съзнанието винаги е самосъзнание. За да имам съзнание за себе си обаче, трябва да различавам себе си от другите. Само там, където съществува такова различаване, може да има взаимовръзка.

На прага на женитбата младият човек има самосъзнание /момичето по правило в по-голяма степен от момчето/, което съвсем наскоро е изплувало от мъглата на първоначалната несъзнаваност. Големи области от душевния живот все още са в сянката на несъзнаваното и пречат на установяването на психологическа връзка. На практика това означава, че младият човек не познава достатъчно нито другите, нито себе си, така че не е напълно наясно нито с чуждите, нито със собствените си мотиви. В преобладаващата си част действията му се диктуват от несъзнавани мотиви.

Разбира се, младежът и девойката смятат себе си за напълно осъзнати – всички ние сме склонни постоянно да надценяваме осъзнатите си състояния и се изненадваме на откритието, че онова, което сме смятали за окончателен връх, всъщност е само най-ниското стъпало от едно продължително изкачване.

Колкото по-обширна е областта на несъзнаваното, толкова по-малко при женитбата става дума за свободен избор – факт, който субективно се преживява като ясно усещаната съдбовност на влюбването.

Въпросните несъзнавани мотиви могат да бъдат както от личен, така и от общ характер. В основата си те произтичат от влиянието на родителите. В тази връзка определящи са отношенията на младежа с майката и на девойката с бащата.

Степента на обвързаност с родителите е от първостепенно значение за избора на партньор – избор, който тази обвързаност улеснява или възпрепятства.

Осъзнатата любов към бащата или майката улеснява избора на подобен на тях партньор. Неосъзнатата привързаност, напротив, възпрепятства и отклонява подобен избор.

По правило животът, който родителите са можели да имат, но са пропуснали заради изкуствено насадени мотиви, бива завещан на децата.

С други думи децата неосъзнато биват насочвани в житейска посока, която трябва да компенсира пропуснатото от техните родители. Това е причината свръхморалните родители да имат „неморални“ деца, безотговорен и разхайтен баща да отгледа болезнено амбициозен и честолюбив син и т.н.

Най-лоши последици обаче има изкуствено поддържаната неосъзнатост на родителите. Например, майка, която отказва да осъзнае провала на брака си, несъзнавано задържа сина си при себе си като един вид заместител на съпруга й. Това, дори и да не подтикне младежа към хомосексуализъм, ще промени избора му в неподходяща посока. Например, ще се ожени за момиче, което във всяко едно отношение отстъпва на майката, така че да не може да се конкурира с нея, или ще се обвърже с тиранична и арогантна жена, която в някакъв смисъл трябва да го изтръгне от влиянието на майка му.

Макар от гледна точка на продължаването на рода, един чисто инстинктивен избор да е възможно най-доброто, от психологическа това невинаги е така, тъй като между чисто инстинктивната и еманципираната в психологическо отношение личност често съществува огромна разлика.

Въпреки че в подобни случаи чисто инстинктивният избор може да доведе до подобряване или освежаване на рода, цената, която трябва де се плати, е личното щастие.

Когато бракът не се диктува от благоразумието, сметките или т.нар. родителска загриженост и доколкото примитивният инстинкт у детето не е замъглен от неправилно възпитание или скритото въздействие на пренебрегвани родителски комплекси, изборът на брачен партньор се ръководи от несъзнавани, инстинктивни мотиви.

Неосъзнатосттта води до недиференцираност, до несъзнавана идентичност. Вследствие на това човек предполага у другите сходна психологическа структура. Нормалната сексуалност като общ жизнен опит с привидно сходни цели засилва чувството на единство и идентичност с другия.

Това състояние се определя като пълна хармония и се възхвалява като необикновено щастие - “Едно сърце и една душа“.

При това с право – завръщането към първоначалното състояние на несъзнаваност и несъзнавано единство е един вид завръщане към детството /от тук и детинските жестове на всички влюбени/ и даже към майчината утроба, към преливащите от възможности дълбини на една все още неосъзнавана творческа пълнота.

Това е автентично и неоспоримо преживяване на божествеността, чиято свръхмощ разтваря и поглъща всяка индивидуалност; действително единство с живота и безличната съдба. Егоизмът се пречупва, жената става майка, мъжът – баща, те губят свободата си и се превръщат в оръдие на триумфиращия живот.

Превръщането на брака в лична взаимовръзка почти никога не протича гладко и без сътресения. Съзнанието никога не се ражда безболезнено.

Обикновено начало на промяната дава настъпването на втората половина на живота време от изключителна психологическа важност.

Дори и най-добрият брак не може дотолкова да заличи индивидуалните различия, че да уеднакви душевния живот на съпрузите. Обикновено единият от тях по-бързо привиква с брака – като резултат от позитивните отношения с родителите си той не среща почти никакви пречки да се адаптира към партньора, който обаче често е възпрепятстван да стори това от дълбока несъзнавана обвързаност с родителите. Това води до по-бавна адаптация, която – трудно извоювана – често се оказва по-устойчива.

Разликите в темпото, от една страна, и степента на духовно развитие – от друга, са основните източници на трудности, които се проявяват обикновено в критични моменти. Не оставяйте с впечатление, че под „степен на духовно развитие“ имам предвид някаква особено богата или изключителна личност. В никакъв случай. Става дума за известна многопластовост на личността, която може да се онагледи с разликата между кристал с много фасети и обикновен куб.

По правило сложните и многостранни личности са обременени с противоречиво психично наследство. Адаптирането към тях или тяхната адаптация към по-едностранчиви личности винаги е трудно.

Подобни хора са истински лабиринт, в който партньорът лесно може да се изгуби, обсебен от невероятното изобилие от възможности – състояние, което не винаги е приятно.

Въпросните възможности са толкова много, че затрупват и дори направо задушават по-просто устроената личност – в известен смисъл тя се изгубва в своя партньор и не вижда нищо друго освен него.

Това е често срещано явление – жена, интелектуално напълно обсебена от мъжа си, или мъж – емоционално обсебен от жена си. Може да наречем това проблем на съдържащия и съдържания.

Съдържаният по същество е напълно потопен в брака. Той безрезервно се отдава на другия, прекъсва почти всички външни връзки и почти напълно губи интерес към външния свят. Неприятната страна на това иначе „идеално“ състояние е обезпокоителната зависимост от една почти необятна и затова не съвсем надежда личност. Предимството – вътрешната цялост – един съвсем немаловажен фактор от гледна точка на душевната икономика!

Съдържащият, който поради склонността си към дисоциация изпитва особена потребност да намери своята цялост в любовта към друг човек, изостава от него, зает с този свой трудно удовлетворим стремеж. Докато търси у другия всички онези нюанси и противоречия, които трябва да са отражение и допълнение на собствените му фасети, той смущава неговата простота.

Но тъй като при обикновени обстоятелства простотата взема превес, не след дълго той се вижда принуден да се откаже от опитите си да предизвика у другия сложни и нюансирани реакции.

Иска или не, съдържащият трябва да отстъпи пред надмощието на простотата. Интелектуалната дейност представлява за човека такова усилие, че той винаги предпочита простотата, дори и тя да не отговаря на истината. А ако в нея се съдържа и грам истина, той вече й е напълно подвластен.

По-простата личност действа на по-сложната като прекалено тясна, задушаваща стая. Обратно, сложната личност е за нея като прекалено много и прекалено големи стаи, в които тя се губи. Така съвсем естествено сложната личност съдържа по-простата – отношение, което не е двустранно, защото сложната личност сама никога не бива съдържана.

А тъй като тя изпитва дори още по-голяма потребност от това, се чувства неудовлетворена в брака и става източник на проблеми. Колкото по-здраво съдържаният се държи за партньора си, толкова повече последният е теглен навън. Вкопчвайки се, единият потъва още повече във връзката, а другият все по-малко може да стори същото.

Затова погледът на съдържащия постоянно е обърнат навън, най-малкото неосъзнато. В средата на живота му обаче в него с особена сила се пробужда копнежът по онази хармония, която поради склонността му към дисоциация винаги му е така потребна. И точно тогава се случват неща, които задълбочават конфликта със собственото му съзнание.

Съдържащият си дава сметка, че търси пълнота, че желае да се потопи в брака и да постигне хармонията, която винаги му е липсвала. За съдържаният това е потвърждение за постоянно преживяваната несигурност – той постоянно има чувството, че стаите, които уж му принадлежат, са обитавани от неканени гости.

Надеждата за сигурност му се изплъзва и това разочарование го кара да се затвори в себе си, в случай че с отчаяни усилия не успее да притисне другия и да го убеди, че копнежът му по хармония не е нищо друго освен инфантилна и патологична фантазия.

Не успее ли да стори това, съзнанието за загубата го води до прозрението, че сигурността, която винаги е търсил в другия, се крие в самия него. Така той намира път към себе си и открива в собствената си проста природа цялото онова богатство, което съдържащият напразно е търсил в него.

Ако съдържащият не се стъписа пред онова, което обикновено се нарича „капани на брака“, а запази вярата си във вътрешните основания на копнежа към хармония, на първо време ще трябва да се примири със своята раздвоеност.

Дисоциацията не се лекува чрез постепенно отхвърляне на това или онова, а чрез радикално раздвоение. Тогава всички стремящи се към единство сили, целият здравословен егоизъм се мобилизират срещу раздвоението и правят възможно съзнанието за възможността на вътрешното единство, което досега винаги е било търсено навън. Така съдържащият открива своята цялост в самия себе си.

Всичко това често се случва в средата на живота. По този начин забележителната човешка природа осъществява прехода от първата към втората половина на живота, от едно състояние, в което човек е само оръдие на инстинктите, към друго, в което вече не е средство, а е самият себе си – преход от природа към култура, от инстинкт към духовност.

Това необходимо развитие обаче не бива да се прекъсва чрез насилствена морална намеса, защото създаването на духовна нагласа чрез отхвърляне и потискане на нагоните е измамно.

Няма нищо по-противно от скрито сексуализираната духовност. Тя е също толкова нечиста, колкото и прекалената чувственост.

Пътят обаче е дълъг и мнозина не го извървяват докрай. Ако цялото душевно развитие, извършващо се в брака и с помощта на брака, можеше да протече неосъзнато, както това става при примитивните народи, преходът би могъл да се осъществи без особени сътресения. Сред въпросните примитивни народи се срещат одухотворени личности, внушаващи онова възхищение, което предизвиква съвършено завършеният продукт на несмутима решимост.  Говоря от собствен опит.

Но къде сред съвременните европейци се срещат подобни незасегнати от насилствена морална намеса шедьоври? Все още сме достатъчно варвари, за да вярваме в аскетизма и неговата противоположност.

Колелото на историята обаче не може да се върне. Остава ни единствено да се стремим напред, към нагласа, която ще ни позволи да живеем така, както ни диктува несмутимата решимост на примитивните хора.

Само при това условие ще предотвратим израждането на духовността в чувственост или на чувствеността в духовност – трябва да съхраним и двете, тъй като всяка от тях живее чрез другата.

Картина: Gari Melchers - Marriage, 1893
Снимка: Philosophical Explorations

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK