„През по-голямата част от времето ние не изживяваме Реалността, а своите мисли за нея.“
Д-р Майкъл Бърнард Бекуит е създал хиляди програми за бездомни и тяхното изхранване, хора изпаднали в немилост и лишени от свобода заедно с техните семейства. Освен това е голям застъпник на природните ресурси на планетата. В световен мащаб е изградил и подържа домове за сираци и оцелели деца от грозните опустошителни войни, който се водят в цял свят и борбата със СПИН.
Заедно с внука на Махатма Ганди – Арун Ганди е съосновател на организация от световен мащаб – „Сезони на Населението“. През 1986 г. създава своята организация и заедно с нея спомага за разбирателството между религиите, цвета на кожата и умствените способности на хората по цял свят. От тогава той изповядва между религиозен диалог – прекрасно сътрудничество в което се обединяват бели, черни, червени и жълти от цял свят.
Д-р Бекуит участва в култовата книга и филм „Тайната“. Автор е на няколко книги отличени със златни медали на престижни форуми: „Духовно освобождение“, „Вдъхновения на сърцето“, „Манифест на мира“.
Духовното съзряване е свързано с разбирането, че сме тук, за да се настроим в хармония с еволюционния импулс, управляващ вселената, който е вечен, съзнателен и се стреми да се изрази чрез нас. Нищо никога не остава статично – всичко, което съществува, видимо се стреми да стане себе си в по-пълна форма.
Моделите на мислене и действие се развиват в хода на живота. Едни от тях ни помагат, докато други работят против нас – но всички те влияят върху качеството на живота и взаимодействието ни със света. Ако честно се вгледаме в моделите на всекидневието си, ще забележим как от момента, в който отворим очи, до момента, в който си легнем, действаме на основата на един неизменен принцип – повторението. Когато спим достатъчно дълго на едната половина на леглото, тя става „моята страна“. Дори да спим сами, пак си имаме „моя страна“.
Осъзнаем ли моделите, които сме създали, можем да ги преразгледаме и да предприемем промени, ако се налага – или да го направим просто за да поддържаме ума си гъвкав и да тренираме съзнателно способността си да правим избор.
Еволюиралият човек благодари за живота, за разума, обитаващ неговия телесен храм и природата, за всичко онова, което повечето хора дори не забелязват, погълнати от всекидневието си. Благодарността е израз на смиреност – признание, че още преди да сме го поискали, доброто ни е дадено.
Благодарността включва и уважение към онова, което егото би нарекло „лоши новини“, предизвикателните обстоятелства, идващи в живота, за да ни събудят. Хората, които не осъзнават светостта на всички проявления на съществуванието, живеят с цялостна нагласа на оплакване, самосъжаление и оправдание и усилено се стремят да променят нещата и хората, които ги заобикалят, вместо да променят себе си.
Еволюиралият човек дава, за да живее, докато не започне да живее, за да дава. С все по-дълбокото разбиране на вселенския закон той се научава да прави това, за да чувства вътрешното богатство.
Едно състезание, в което си заслужава да участвате, е даването на прошка, защото еволюиралият човек винаги се стреми да прости пръв. Когато ни липсва това съзнание, ние оставаме глухи за шепота в сърцето, който ни казва: „Прости им, понеже не знаят, що правят“.
Когато отказваме да простим, това показва привързаност към нуждата да бъдем прави, а също и неспособност да простим на самите себе си. Силата на прошката носи освобождение, защото разчиства пътя за притока на добро в живота ни. Тя е един от основните фактори за трансформацията както в нашия, така и в живота на други хора.
Еволюиралият човек разбира, че из цялата тази необятна вселена се случва едно – празненство; и това космично празненство ще откриете в себе си, когато осъзнаете,че животът не е проблем, който трябва да бъде решен, а тайнство, което да бъде изживяно.
Когато сме затънали в даден проблем, ние сме като неизлюпеното пиленце. Колкото повече то расте, толкова по-тясна и мръсна става вътрешността на яйцето. Бог не се намесва, за да „разреши“ проблема на пиленцето – решението вече е заложено в зародиша на неговото съществуване и то използва човката си, за да излезе, когато се е развило достатъчно, че да живее извън черупката. Същото се отнася за нас – всичко, което ни е нужно, за да излезем от което и да е предизвикателство, е вече в нас и чака да го активираме, като поемем отговорност за себе си.
Нашите човешки проблеми символизират областите, в които сме призовани да израснем, да „пробием черупката“ на старата парадигма. Ето защо, когато се намираме в предизвикателна ситуация, ако само спрем и си припомним, че сме благословени с разум, мъдрост и вътрешен покой, ще се свържем с онова измерение в себе си, което знае, че проблеми няма – има само човешка невроза, която може да бъде излекувана посредством духовно вникване.
Еволюиралият човек се приема и не се опитва да бяга от себе си или да бъде някой друг, като му подражава. Той има вяра в напътствията на вътрешния глас и знае, че докато те го водят там, където все още му предстои да израства, той си остава неповторимо прекрасно изражение на Безкрайното. Еволюиралият човек не се обръща към външния свят, за да види в очите му уверение, че е достоен и приеман.
Целият ви живот може да мине в опити да убеждавате хората, че сте симпатични, стойностни и талантливи. Затова вместо да говорите на света, обърнете се към себе си. Дори целият свят да ви възхваля, ако нямате вътрешното потвърждение, което идва с осъзнаването на своята изначална доброта, вие сте изгубили собствената си благословия.
Когато спрете да пилеете време, за да убеждавате околните, че сте достойни, ще усетите енергийния прилив, който ще можете да вложите в опознаване на своята естествена доброта. Колкото повече говорите със себе си и се вслушвате във вътрешния си глас, вместо да зависите от отзивите на хората, толкова повече ще се уверявате, че външният свят отразява точно вътрешното съглашение, което имате със себе си по отношение на своята същност. Запомнете, че еволюиралият човек говори на себе си, а не на света.
Еволюиралият човек няма нужда от драматизъм, за да знае, че съществува. Той е разбрал, че е безсмислено да бъде непрестанно в центъра на някоя криза – била тя истинска или въображаема – само и само да се чувства жив или да получи вниманието, което желае. Престанал е да повтаря мантрата „Изживявам драма, значи съществувам“, защото тя не му върши работа. Еволюиралият човек не саботира собственото щастие, като сам си създава конфликти.
Обърнете внимание на това как умът започва да бърбори и да пише драматични сценарии за хора и житейски ситуации, които дори не са ви се случили. В своето самомнение егото непрестанно се стреми да се защитава, като ни кара мислено да създаваме „потенциални“ разговори и да тренираме своите реплики. Ето как задвижваме механизма на драмата и замаяни от въздействието й, сами си причиняваме главоболие и разочарования. Колкото по-често вътрешният наблюдател разпознава мислите, които задействат този процес, толкова по-способни ще сте да внасяте в него чувство за хумор и да пренасочвате ума към настоящия момент и една по-ведра нагласа.
Еволюиралият човек знае, че истинското щастие не може нито да се купи, нито да се продаде. То не може да ни бъде наложено, нито пък ние можем да го наложим на другите.
Еволюиралият човек знае, че незаетостта е един от най-скъпоценните дарове, които може да си даде. От личен опит той е изпитал укрепването на своята духовна коренна система, когато прекрати всякаква външна дейност и си позволи просто да бъде. Този застой му носи нови прозрения и откровения, тъй като в него дискурсивният ум забавя несекващото си бърборене. Може би нищо друго не пречи на незаетостта ни така, както самите ние.
Човек не може да очаква да промени външните обстоятелства, ако вътрешно си остава същият. Егото обаче ни казва, че само ако някак успеем да променим другите или онова, което ни дразни в обкръжението ни, няма защо самите ние да полагаме усилия. Този мошеник, егото, използва много техники и например може да се опита да ни убеди, че като започнем нова работа или нова връзка, най-после ще намерим мир. Ако се преместим в нов град, ще бъдем изцелени от географската промяна. Новите приятели, партньори и новият ни шеф ще ни оценят по достойнство. Дори да съумеем да подобрим дадена външна ситуация и да спечелим временно облекчение, в действителност никаква трансформация не е настъпила. Рано или късно трябва да се изправим пред онова нещо в нас, от което сме бягали. Това се нарича мъдростта на безизходицата.
Вселената непрестанно ни подканва да излезем от филмовата лента на живота си и да приемем своята главна роля в първокачествен филм — ролята на истинския си Аз. Докато седим в своята вътрешна прожекционна и наблюдаваме променящите се кадри, може би се чудим каква наистина е ролята ни на тази огромна житейска сцена.
Един сигурен знак за напредък е, че вече не се възгордяваме от похвалите, нито униваме, ако ни критикуват. Няма как да приемем лично и положителното, и отрицателното, когато сме осъзнали, че една от функциите на егото е да изисква внимание, за да продължава да усеща съществуването си. С все по-отслабващата му хватка забелязваме, че похвалите и укорите не ни засягат така, както преди.
Вторият знак за напредък е лекотата, с която искрено прощаваме на себе си и на другите. Обидата, ненавистта и желанието за отмъщение отстъпват пред състраданието и готовността да простим. Не отдаваме голямо значение на нуждата да бъдем прави и всъщност започваме да изпитваме благодарност към онези, от които сме се почувствали наранени, тъй като те ни разкриват в кои области все още сме привързани, стремим се към контрол и се противопоставяме на промяната. Освен това оставяме другите да бъдат себе си, без да изпитваме нужда да ги коригираме и манипулираме. Вече не вярваме, че те са дошли на този свят, за да ни допълват и да ни правят щастливи, защото разбираме, че никой не може да е причина за щастието ни и никой не принадлежи другиму.
От личен опит знаем как дисциплината често предизвиква в нас автоматична съпротива. Самото звучене на думата не ни харесва, може би защото я свързваме с ранното ни възпитание и образование. Една здравомислеща представа за нея обаче ще ни бъде особено полезна в областите, в които сме решени да се променим. Дисциплината е практическо изражение на любов и уважение към себе си и води към свобода.
Всеки от нас има избор да включи дисциплината на свободата в сценария на всекидневието си – и ще постъпи мъдро, ако го направи, тъй като подобна практика укрепва духовния гръбнак. Както следваме дисциплината, нужна, за да постигнем професионалните си цели, така трябва да се отдадем на онази, която благоприятства духовното ни търсене. Понякога обаче, стане ли дума за духовна дисциплина, егото се наежва, защото се чувства предизвикано, дори застрашено в своето пълновластие. То погрешно смята, че свободата означава да прави каквото поиска и когато поиска. Надутото его не иска да бъде разкрита истинската му същност на автор на роли, основаващи се на страха и илюзията за аз, отделен от Цялото.
В чувството си на индивидуалност знам, че съм неотделен от Цялото. И знаейки, че съм неотделен от Цялото, заявявам, че имам всичко, което ми трябва, на всяко ниво от моето съществуване. Усещам присъствието на божествения покой, божествения ред, изобилието, здравето, жизнеността и сигурността, на хармонията и съзидателността.
По наследство не можем да получим неща като егоизма и коравосърдечието – или пък щедростта и състраданието. Въздействат ни обаче мисловните модели, убеждения и навици, характерни за семейната среда, в която израстваме, и социалните институции, чиято цел е „приобщаването“ на индивида. Тези неща се наследяват не по кръвен път, а по свойствени мисловни пътища. Именно това е смисълът на библейското твърдение „за беззаконието на бащите наказва децата“.
В своя молитвен живот много хора проявяват един вид „духовна раздразнителност“. Те вярват, че Бог седи на трон в рая с едничката цел да ги засипва с благословии под формата на изпълнени желания. Когато обаче не получат искания отговор, тези хора губят вяра. Ако трябва да бъдем честни, ще признаем, че понякога молитвите и утвържденията ни са по-скоро капризно тропване с крак, лишено от духа на себе — предаване и поемането на лична отговорност.
Целта на човешкото ни въплъщение е да разкрием божествените качества, които притежаваме, и да разсеем всякакво чувство на отделеност от силата, присъствието и любовта на Духа. От нас зависи дали ще останем под тиранията на тенденциите, или ще положим необходимите усилия да постигнем съзнанието на наблюдател на своя истински Аз. Себереализацията не може да ни бъде натрапена.
Сигурно сте чували или чели, че американците са най-забавляваните хора на планетата и много по-добре знаят какво закусват звездите, отколкото какво има в собствената им закуска. Тиранията на тенденциите е повсеместна. Те пазаруват не толкова защото наистина имат нужда от нещо, а водени от несъзнателното желание да искат. Хората толкова често просто искат да искат нещо, че обикалят магазините с надеждата нещото да им се разкрие, да скочи от рафта и да обяви: „Аз съм това, което искаш да искаш!“ Така се пропуска основното – всъщност това е копнежът на духа, търсещ вътрешно удовлетворение.
Започнете съзнателно да прекъсвате споразумението си с посредствеността, която характеризира тиранията на тенденциите. Проумейте, че създателите на тенденции не заслужават вашето възхищение и подражание. Освободете се от очакванията на обществото към вас.
През по-голямата част от времето обаче ние живеем във филм и имаме представа за живота, различна от самия живот. Когато на егото му стане скучно, съзнателно или несъзнателно търсим драма. Все пак рано или късно истинската Реалност заема мястото на филмовата версия и тогава осъзнаваме, че сами пишем, редактираме и финализираме сценария си. Задачата ни е да играем ролята си с ентусиазъм, творчество, страст и енергия и в същото време да знаем, че ние сме Светлината, от която сме дошли и в която ще се върнем, когато минат финалните надписи на това въплъщение. Нека всички с жар и цялостно отдаване черпим вдъхновение директно от Източника и заедно участваме в танца на радостта на сцената, наречена Живот.
От „Духовно освобождение“, Майкъл Бърнард Бекуит, изд. Изток-Запад
Снимки: Michael Beckwith