„Непосредственото отношение към духовното в партньора е възможно най-съвършената форма на партньорство изобщо.“
(Dante and Beatrice, c.1914 by John William Waterhouse)
♥ За смисъла на любовта
Интимната общност на един Аз е едно Ти. Ако се абстрахираме от любовта в нейния по-преносен смисъл и я схванем в смисъла на ерос, тя представлява поле, в което ценностите на преживяването се реализират по един особен начин: любовта е тъкмо преживяването на другия в цялата му уникалност и неповторимост.
Освен пътя на реализацията на творчески ценности, т. е. активният път, има и друг, пасивен път за легитимиране на уникалността и неповторимостта на личността, по който всичко, което човек по правило може да придобие чрез действия, сякаш само пада в ръцете му. Това е пътят на любовта – или по-добре казано: на това да си обичан. Без същинско усърдие, без същински „заслуги“, сякаш по милост, човек се радва на удовлетворението и себеосъществяването, състоящи се в реализацията на неговата уникалност и неповторимост. В любовта обичаният бива схващан като неповторимото в своето съществуване и уникално по своята същност същество, което той е: човек бива схващан като Ти и като такъв – приет в един друг Аз. Той е незаменим за обичащия, без причината за това да е в нещо направено или постигнато от него. Обичаният няма заслуга за това, че в любовта са осъществени като ценност уникалността и неповторимостта на неговата личност. Любовта не е „заслуга“, а милост.
Но любовта е не само милост, а и магия. За обичащия тя омагьосва света, придава му допълнителна ценност. Любовта усилва чувствителността на обичащия към ценностите. Тя го отваря за света в неговата ценностна пълнота, за целия ценностен свят. Така в своята отдаденост на някой Ти, обичащият претърпява вътрешно обогатяване, което надхвърля този Ти: сега целият космос става по-смислен и изпълнен с ценности и блести в светлината на ценностите, видими единствено за обичащия, защото любовта не заслепява, а дава очи – очи за ценностите. Към милостта на това да си обичан и магията на това да обичаш се присъединява един трети момент: чудото на любовта. Защото чрез него се осъществява необяснимата поява на бял свят (по обиколен път, през биологичното) на една нова личност, която от своя страна също крие в себе си тайната на уникалността и неповторимостта на своето съществуване: детето.
Сексуалност, еротика, любов
Вече неколкократно споменавахме за стъпаловидната, многопластова структура на човешкото същество. Обърнахме внимание на това, че виждаме в човека цялост от тяло, душа и дух. А по отношение на психотерапията поставихме изискването да се гледа на него именно като на такава цялост – обект на терапията да бъде не само душевното, но и духовното в човека.
Сега обаче ще се опитаме да покажем различните нагласи на човека като обичащ, като обичан и познаващ другия в любовта към многопластовата структура на човешката личност. На трите измерения на човешката личност съответстват три възможни форми на отношение към тях. Най-примитивното е сексуалното. При него тялото на другия притежава сексуално очарование, което извиква сексуалното желание, т. е. предизвиква човека в неговото телесно измерение. Следващата форма на възможна нагласа към партньора е еротичната – от евристични подбуди противопоставяме еротиката на сексуалността. Еротично настроеният в тесния смисъл на думата човек не е просто сексуално възбуден, той е нещо повече от изпитващ сексуално желание. Отношението му не се диктува от сексуалното желание и не е провокирано от другия просто като сексуален партньор. Ако схващаме тялото на партньора като негова най-външна обвивка, може да се каже, че еротично настроеният човек прониква по-дълбоко, отколкото сексуално настроеният, прониква до следващия пласт, до душевността на другия. Взета като фаза на интимната връзка, тази форма на отношение към партньора е идентична с онова, което обикновено се нарича влюбеност. Физическите качества на партньора ни възбуждат сексуално; в неговите душевни качества „се влюбваме“. Следователно влюбеният не е възбуден в своето телесно измерение, а в психичната си емоционалност – възбуден от психичните особености (но не и уникалност) на партньора: например от определени черти на характера му. Следователно чисто сексуалната нагласа има за своя цел тялото на партньора и като намерение остава на това ниво. Еротичната нагласа, нагласата на влюбения, напротив, е насочена към психичното, но тя също не прониква до сърцевината на другия. Това прави едва третата форма на възможно отношение: същинската любов.
Любовта (в тесния смисъл на думата) е най-висшата възможна форма на еротичното (в широкия смисъл на думата), защото представлява най-дълбоко проникване в личностната структура на партньора, а именно отношението към него като към нещо духовно. Непосредственото отношение към духовното в партньора е възможно най-съвършената форма на партньорство изобщо.
Физическите и душевните явления на духовната личност са нещо като външната, респ. вътрешна „дреха“, „носена“ от духовната личност. Докато сексуално настроеният или влюбеният харесват някое физическо или душевно качество на партньора, т. е. нещо, което този човек „има“, обичащият не обича просто нещо „в“ любимия човек, а самия него; значи не нещо, което той има, а тъкмо това, което той с. Погледът на обичащия сякаш прониква през физическата и психическа дреха на духовната личност до самата нея. Затова вече не става дума за един физически „тип“, който е в състояние да го възбуди, или за някой душевен характер, в който може да се влюби; интересува го самият човек, партньорът, като несравнима с други и незаменима личност.
По някакъв начин физическата привлекателност на един човек е в състояние да даде израз на неговия характер (като нещо душевно), а характерът му – на личността (като нещо духовно). Духовното намира израз – и се стреми към себеизразяване – в телесното и психичното. Така за влюбения външният вид на любимия човек се превръща в символ на нещо, което е скрито зад него и се проявява във външното, но не се изчерпва с него. В себе си и за себе си истинската любов не се нуждае от телесното нито за своето пробуждане, нито за пълната си реализация; тя обаче прибягва до телесното и в двата случая. Предвид своето пробуждане, доколкото осланящият се на инстинктите си човек бива впечатлен от външността на партньора без това да означава, че любовта му е насочена към тялото на партньора. Като израз на духовната личност на партньора обаче при определени условия то може да бъде негов плюс, плюс в очите на обичащия, който, воден от инстинкта си, предпочита един човек пред друг. Тогава определени физически особености или черти от характера са в състояние да насочат обичащия към „предназначения за него“ партньор. Но докато повърхностният човек остава на „повърхността“ на партньора и е сляп за скритото зад нея, за „задълбочения“ „повърхността“ е израз на дълбочина и като такава, макар да не е съществена и решаваща, е от значение.
Следователно външното впечатление от един човек е относително без значение за това, дали той ще бъде обичан. Фактическите индивидуални белези на неговия психофизически строеж придобиват еротична значимост благодарение на любовта – едва тя ги прави достойни за любов качества.
Психологически погледнато, е разбираемо, че човек, който външно не е твърде привлекателен, ще се стреми към онова, което сякаш „само пада в ръцете“ на привлекателните хора. Затова и грозният човек е склонен – толкова повече, колкото по-нещастен е в интимния си живот – да надценява любовния живот. На практика обаче любовта е само един от шансовете за осмисляне на живота и дори не най-големият. Би било тъжно и животът ни би бил беден, ако смисълът му зависеше от това, дали имаме успех в любовта или не. Животът е безкрайно богат на шансове за реализация на ценности. Спомнете си само за първенството на реализацията на творчески ценности. Така че и онзи, който не обича и не е обичан, е в състояние да направи живота си максимално смислен. Въпросът е само дали за тази липса на любов действително е виновна съдбата и дали причината за любовните неуспехи не е по-скоро някаква невротична неспособност да се обича. Също както при отказа от реализация на творчески ценности в името на ценности на приспособяването, и тук, по отношение на ценностите на преживяването на любовта, за да не бъде напразен, този отказ не бива да бъде прибързан. В общия случай опасността от подобен преждевременен отказ е твърде голяма, тъй като обикновено се пренебрегва маловажността на външната привлекателност и значението на личността в любовния живот. Всички ние познаваме красноречиви (и успокоителни) примери за това как външно непривлекателни и дори невзрачни хора благодарение на личността и чара си жънат успехи в любовния си живот.
От: „Лекарят и душата“, Виктор Франкъл, изд. „Леге Артис“, 2001 г.
Картина: Dante and Beatrice, c.1914 by John William Waterhouse; chinaoilpaintinggallery
