„В ония години, за да излезеш на сцената, трябваше да бъдеш убавица, красавица. Ама не става само да си красавица, трябва и талант да имаш.”, споделя Стоянка Мутафова, докато говорим за началото на нейната кариера. Сбъднала мечтата си да бъде артистка, получила благословията на своя баща – големият писател, драматург и интелектуалец Константин Мутафов (който най-първо искал да я спаси от опасното актьорско тресавище), младата Стоянка влиза в образа на своята първа характерна дъртуша – г-жа Мацева в телевизионен театър, излъчван на живо. Пръв екранен партньор й е не кой да е, а Кръстьо Сарафов. С над 90 роли в театъра, 30 филмови и телевизионни героини, 96-годишната актриса продължава да разсмива и разплаква огромната си публика, която я боготвори. Заради всичките й таланти, дето я правят несъвършена звезда. Заради огромната енергия, която има свой непресъхващ извор в сърцето й. Заради умението й да се споразумява с годините, които са на нейна страна.
Това интервю се случи веднага след спектакъла „Госпожа Стихийно бедствие” в препълнения салон на Театър „Сълза и смях”. Беше над 1100-то представление, но кой ли ги брои. „Така ли? Мале-е-е…, 1100 представления, толкова много. И има публика все още”, спонтанна е Стоянка. В края на 2017-та, дъщеря й Мария Грубешлиева – Муки, издаде втора книга, посветена на нейния забележителен живот, наречена „Добър вечер, Столетие мое”.
За мечтите, славата, играта и тайната да останеш млад, великолепната Стоянка Мутафова в специално интeрвю за Web Stage.
(© Стоян Катинов)
(© Стоян Катинов)
Откъде тая енергия и сила у вас, г-жо Мутафова?
Имам енергия. Така съм родена, от дете – с енергия за всичко. Като бях малка, не можех да се прибера като другите деца – като мръкне, родителите си прибираха децата, пък мен никой не можеше да ме прибере. Баба ми вика от балкона, аз се крия и някой път посред нощ се връщах. Хаймана. Много обичах да скитам по улиците, но София не беше опасна като сега. На Дондуков ни беше къщата, но по време на бомбардировките нищо не остана от нея – останаха само няколко кресла и старинни работи, дето пазя и досега, защото са ми скъпи и ми напомнят детството. Имах много хубаво детство. Моите родители бяха хора, които разбира, че аз не съм съвсем като другите деца – не мога да понасям заповеди, оставяха ме да играя самичка до късно, все си измислях някакви игри. Баба ми най-много побесняваше, че не се прибирам навреме и все викаше на майка ми: „Кате, какво е това нещо, ма! Тва дете какво ще стане – хаймана ли ще стане?! - Такова си е детето, остави го да играе докогато си иска!” – отвръщаше майка ми. Имах голяма свобода и никога не злоупотребявах с нея. Брат ми беше съвсем друг по характер – той беше много тих, послушен, кротък. За разлика от мене – аз бях един бяс. „Бесница” – така викаше баба ми.
И такава си останахте до ден-днешен?
Да, такава си останах и досега. Мечтаех, когато прочетох Робинзон Крузо, да живея като него. Виках си - боже-е-е, защо не попадна на някакъв остров. Ама как ще си го подредя – в двора ще има пътека от големи миди, тоалетна от миди, всички изградих във въображението си. И само чаках да идем на море, и някой параход да ме вземе и да ме остави на самотен остров. От малка обичах някак си другояче да живея. Имахме много добро семейство, израснала съм в една много хубава атмосфера - майка ми пееше толкова хубаво, баща ми също. У дома все опери, опери, опери звучаха… То беше всеки ден, всичко беше класическа музика. И до ден днешен аз не мога да понасям друга музика. До ден днешен като си легна вечер, пускам си концерти и опери, и класическата музика ме изпълва цялата.
Сбъднахте ли мечтите си?
Аз мечтаех да стана артистка. Там беше конфликта с баща ми – той не искаше. Известно време беше драматург в Народния театър и познаваше театъра издъно. И знаейки какъв е моят характер, колко свободен човек съм, разбираше че ще ми е трудно. Да бъдеш артист е много тежка работа – не само в ония години, във всички години и в цял свят. Баща ми беше категоричен - аз учех класическа филология в Университета – той настоя да завърша това. А после прави-струва какво ли не, да ме откаже от актьорството. Непрекъснато гледаше да ми втълпи в главата, че не съм родена за артистка. И мине не мине, ми викаше: „Па не и много хубавичка, бе, татко!” – Абе, – викам, – аз ще стана характерна актриса, няма да играя любовница. Имам път пред себе си, който си е мой – така му отговарях аз.
Вашият характер благословия ли е или изпитание?
Да ви кажа право, мисля че и двете. И благословия, и изпитание. Не може човек цял живот да е благословен. Но има и благословия някаква, усещам че има нещо, което като че ли ми помага… В ония години, за да излезеш на сцената, трябваше да бъдеш убавица, красавица. Тая щампа банална беше се наложила, красотата много се ценеше. Ама не става само да си красавица, трябва и талант да имаш.
Как се помнят толкова много роли и текстове?
А-а-а, това за мен не е проблем. Памет имам страхотна. Артистът трябва да има памет, няма ли – по-добре да не се захваща. Текстът трябва да го научиш, трябва да стане твой.
Има една смешна реплика в спектакъла „Госпожа Стихийно бедствие” – възрастните хора на 90 умират най-рядко. Ама защо? - защото малцина доживяват до тая възраст. И по тоя критерий вашата героиня Олга е извън всякаква статистика. При вас изглежда също е така – и в живота, и на сцената сте извън всякаква статистика.
Да, има нещо такова. Аз самата не вярвах, че на 96 години все още ще играя. Така се наложих, с някакъв мой си път – без рамка. Аз сама си ги определям нещата, трябва най-напред да го видя във въображението си. Имах сили, вяра в себе си. Но още навремето много лесно се разколебавах. Ако ме погледне накриво някой, когото много почитах – свършено беше, нищо не можех да направя, направо изчезвах.
Актьорската професия кали ли ви за живота?
Не. Аз съм човек, дето много лесно могат да го смутят, да го парализират за някои работи. И не съжалявам – останах си такава, каквато съм. Всички мислят, че аз съм много бойна. Не съм такава.
Хората мислят, че наистина сте г-жа Стихийно бедствие.
А всъщност не съм. Но така мислят повечето хора. Нека си мислят, каквото решат…
Каква е тайната да останеш млад?
Ама не знам, никакви тайни не пазя… Ми, защото съм много жизнена за тия години… Не знам друг на моята възраст дали би могъл да работи така, както аз. Не съм спирала да работя. Няма тайна тук, то е в организма на човека, в ума. Необяснимо е. Аз не търся обяснение, но винаги съм знаела, че не съм като другите – още от малка. И все ще си избера да бъда близка с хора по-особени, чешити, дето ги занимават други мисли, небанални. Хора, които карат ума ми да се чувства жив.
Тони Бенет, американският музикант, който е на 91 г. има една интересна мисъл: „Животът ще ви научи как да го живеете, стига достатъчно дълго да живеете.” Вие как мислите?
Много хубаво го е казал. Съвсем съм съгласна с тая мисъл. Да, човек трябва да има достатъчно време да живее, но времето е винаги кратко за човешкия живот.
Какво всички хора трябва да знаят за славата и успеха?
То е нещо много индивидуално, всеки си го приема посвоему. Примерно аз никак не се радвам на славата и на успеха си.
А какво ви радва?
Радва ме, че съм на сцена, че играя. Славата не ме радва, радва ме самата игра.
Интервю на Мария Тонева
(© Стоян Катинов)
(© Стоян Катинов)
(© Стоян Катинов)
Снимки: Стоян Катинов