„Човек може да преживее много горчивини, но ябълковите дървета не престават да цъфтят...“
Австрийската писателка Вики Баум (1888 ~ 1960) е родена във Виена в еврейско семейство и също като немалко свои колеги писатели е принудена да емигрира в САЩ, което и прави през 1933 г. Преди това учи арфа в музикална и космополитна Виена, след това работи като журналист в германски списания. През Първата световна война работи известно време като медицинска сестра.
Омъжва се два пъти - през 1914 и през 1916 година, вторият ѝ брак е с диригента Рихард Лерт, неин приятел от детството. Автор е повече от 50 романа, като последните 10 са екранизирани в Холивуд. Голяма част от произведенията й са познати и на българския читател, като например „Това, което мъжете не знаят“, „Хотел Берлин“, „Танците на Ина Рафай“, „Марион живее“, „Хотел Шанхай“, „Смъртна присъда“, „Една вечер в операта“, „Бразилска трагедия“.
(Portrait of Vicki Baum by Max Fenichel, ca. 1930)
И човекът като катеричката, мравката и язовеца принадлежи към онези същества, които обичат да трупат. Ние събираме мебели, пари, мръсни парцали и какво ли не, а после си блъскаме главите как да ги приберем и запазим. Живеем като торни бръмбари: събираме всичката мръсотия, до която можем да се доберем, правим я на чистичка топчица, а след това я браним с цената на живота си - затова ще има войни до самия край на света.
Успехът е самотен и студен, като Северния полюс.
Това, което ми харесва в Холивуд е, че тук човек може да постигне успех, знаейки само две думи на английски: „безподобно“ и „отвратително“.
Причината за язвата не е в това, което вие ядете, а в това, което яде вас.
Има бързи пътища към щастието, и танцът е един от тях.
Щастието е като радий: то е нещо, което се понася само в безкрайно малки дози, но което черпи само от себе си нови сили, светлина и излъчване.
Във всяка катастрофа, която ни сполетява, съществува и голям дял удовлетворение. Тя действа като хирургически нож по отношение на външните сили и при всяко предизвикателство ние откриваме колко много сила и смелост са били скрити в нас.
Когато продължава достатъчно дълго, всеки страх се превръща в навик и нищо не е толкова учудващо и толкова успокоително, колкото човешката способност да свиква с всичко.
Истината е нещо твърде велико, възвишено и ценно, за да можем да я разберем.
Колкото по-бавно е едно пътуване, толкова по-богата е жътвата от него.
Нищо на света не е толкова трагично, отчайващо и ужасно, та да не може да бъде същевременно и комично.
Никой не получава по-тежък товар от този, който може да носи.
Жената, която е обичана, винаги постига успех.
Любовта винаги прави обратното на онова, което е необходимо; съзнава го, но въпреки това не престава да го повтаря отново и отново.
Съпружеският живот се нуждае от най-изтънчената неискреност, която е възможна между двама души.
Мъжете имат някаква странна, първична гордост: тя е вкоренена дълбоко в техния пол и мисля, че онова, което наричат любов, е до голяма степен тяхната потребност да се убеждават отново и отново, че още са силни и добре работещи машини.
Но всеки мъж, независимо дали е бил дълго или само малко при теб, оставя нещо след себе си, преди да си отиде: деца, пари, името си, грамофонните си плочи, рецептите за коктейл, малки спомени, шепа опитност, късче знание, копнежна жажда за неговите ръце, за неговия глас, за неговата нежност, капка горчивина, една бръчка на челото ти, една острота в смеха ти.
В човешкото тяло се крие някакъв особен вид постоянство и вярност. То копнее и е влюбено дълго време след като любовниците ни напуснат или умрат, дълго след като съзнанието ни се отдръпне от тях, заличи ги и дори започне да ги мрази, вместо да ги обича.
Споменът е нещо по-различно от знанието. Нещата, за които си спомням, са само смешни дреболии. Скъперна работа. Парченца цветно стъкло, които не образуват дори калейдоскоп.
Понякога ми се струва, че в дъното на всяка любов и на всяка целувка дреме частица смърт и убийство.
Знаеш ли какво е най-големият лукс в живота на една жена? Това е правото да може да спи сама.
Жалостта е най-лошото нещо, което една жена може да предложи.
Самосъжалението е една от най-главните черти в характера на германеца. В тях има една тесногръда вяра, че страданията, мъките, нещастията и бедствията са нещо определено специално за германците и непознато в другите страни. Прекалените им грижи за тях самите ги правят студени към другите хора.
Човек може да преживее много горчивини, но ябълковите дървета не престават да цъфтят...
(Vicki Baum, 1931)
Снимки: br.de, en.wikipedia.org
