Хорхе БУКАЙ и „Пътят на щастието“ (ИК Хермес)

Факторът на щастието

Един свещеник винаги казвал на енориашите си, че нещастието е много по-лесно от щастието. Той пояснявал:

– Когато се чувствам нещастен, си казвам, че така вземам най-лесното решение, че позволявам някои неща да ме отдалечат от Бога...

Щастието изисква усилия, то не е просто чувство, произтичащо от нещо хубаво, което ни се случва – обяснявал той.

Не мога да изказвам мнение за теологическата обосновка на твърдението, но съм съгласен, че това дали сме щастливи или не, зависи много повече от самите нас, отколкото от външните обстоятелства.

Ще се опитам да покажа, че всеки човек носи основната – макар и не единствена – детерминанта на щастието си. Този фактор, който е различен при всеки индивид и се променя в отделните етапи от живота му, ще нарека произволно Фактор на щастието.

С риск да го опростя прекалено, ще го дефинирам основно като сумата от три главни елемента:

I. Определена степен на контрол и осъзнаване на взаимодействието между нас и обкръжаващата ни среда.
Не мога да бъда щастлив, ако не осъзная необходимостта от активното ми участие във всичко, което ми се случва.

II. Развитие на психична нагласа, която позволява да не отстъпваме пред трудностите.
Не мога да бъда щастлив, ако винаги се отказвам от пътя при първото препятствие.

III. Работа за постигане на мъдрост.
Не мога да бъда щастлив, ако търся убежище в невежеството на онези, които дори не искат да знаят, че не знаят.

Очевидно е, че тази книга набляга повече на идеята за щастието като житейско поведение, отколкото на анализа на чувството за щастие. Искам да изясня това още в началото, защото мнозинството хора говорят за щастието така, сякаш е синоним на радост, а аз съм сигурен, че това не е така. Единствената цел на тази книга е да разгледаме заедно многобройните комбинации от аспекти, които формират трите елемента на нашия „Фактор на щастието“, и да научим какво можем да направим, за да го развием.

Трите предходни пътя: самозависимост, любов и скръб

„Изкуството да умреш добре и изкуството да живееш добре са едно и също.” ~  ЕПИКУР

Будизмът – обяснява Далай Лама – обръща голямо внимание на отношението, което възприемаме спрямо неприятелите си, защото омразата може да е най-голямата пречка за постигане на щастието.

Наистина за човек, който практикува духовност, отношението му към враговете играе ключова роля в житейската му позиция. Ако следваме неговата линия на разсъждение, става очевидно, че за да постигнем подобно отношение на любов и приемане, необходимо е да развием в себе си търпение и толерантност. Ако всички бяхме способни да се научим на търпение и толерантност към неприятелите си, всичко друго щеше да се окаже много по-лесно. Състраданието и обичта щяха да се проявят като естествена последица от подобно отношение.

Няма по-голяма сила от търпението.

Няма по-голяма беда от омразата.

Един гръцки философ възложил на свой ученик следната задача: в продължение на три години да дава пари на всеки срещнат човек, който го обиди.

След като изминали три години и младежът се бил справил с изпитанието, учителят му казал:

– Сега вече можеш да отидеш в Атина и да продължиш по пътя на мъдростта.

Когато се озовал пред портите на града, ученикът видял един мъдрец, който седял там и отправял обиди и подигравки към всички влизащи и излизащи.

Обидил и ученика...

Младежът избухнал в смях и навел глава в знак на благодарност за оскърблението. 

– Защо се смееш, когато те обиждам? – попитал го мъдрецът.

– Смея се, защото в продължение на три години трябваше да плащам, за да получа това, което сега ми даваш безплатно – отвърнал ученикът.

– Влез в града, целият е твой – казал мъдрецът.

Онова, което е позволило на ученика да се справи по толкова успешен начин с предизвикателството, е не толкова силата, придобита чрез страдание и търпение, колкото способността му да промени гледната си точка.

Способността да променяме гледната си точка е несъмнено един от най-ефикасните инструменти, с които разполагаме. Извървените преди това пътища служат именно и може би единствено за това – да сме в състояние да променяме гледната точка, която възпитанието ни е наложило и може би – изкривило.

Извървяването на тези пътища ни е научило веднъж завинаги...

че зависим изключително от самите нас,
че се нуждаем от останалите, но не конкретно от някого, за да следваме пътя си,
че можем да понесем и да превъзмогнем болката от загубата и изоставянето,
с една дума,
че отговорността за живота ни си е лично наша.

Например, когато осъзнавам удоволствието от срещата, научавам също, че състоянието на страстно влюбване отминава и че времето неизбежно променя реалността, както и нас, които се изправяме пред нея.

В книгата си „Животинският договор“ Дезмънд Морис описва нормалните промени, които настъпват в потребността от интимност на човека. Според него преминаваме през цикъл от четири фази:

Фаза I: Приближи се още малко

Фаза II: Моля те, прегърни ме силно

Фаза III: Отпусни малко, ако обичаш

Фаза IV: Остави ме най-после сам!

Като оставим настрана хумора на тази постановка, аз лично смятам, че заробващата любов не е положителна любов. Това обаче научаваме, след като се срещнем без зависимост и като приемем възможността да извървим пътя на сълзите.

Когато анализирах всичко това за пръв път, стори ми се, че открих нещо още по-лошо от омразата, за която говори Далай Лама: привързаността към определени структури, непоклатимостта на някои разбирания и нетърпимостта към другите.

След като прочетох още по въпроса, си дадох сметка, че моят списък не е нищо друго, освен изброяване на начините за прикриване на омразата.

Тъй като от професионален опит знам, че любовта и омразата не се изключват взаимно, а съжителстват много често в двусмислени отношения, в работата си като терапевт и преподавател защитавам ценността на срещата, на обвързването и на отдалечаването, които смятам за трите стълба на психичното здраве.

Затова понякога казвам, че голямото предизвикателство да бъдеш личност е да се научиш на две неща: да се научиш да влизаш и да се научиш да излизаш.

От: „Пътят на щастието”, Хорхе Букай, ИК „Хермес” 

Снимка: Jorge Bucay