Понеже никой не ме искаше истински, реших да стана необходим на целия свят ♥ Жан-Пол САРТР

Късчета детство, връх на гордостта и връх на нищетата, назаем от житейската история на най-влиятелния философ от втората половина на 20 век, изрекъл: „Адът - това са другите!”.

(1905 ~ 1980)

Когато бях на седем години, аз срещах истинската смърт - пукницата - навсякъде, но не и сред гробищата. Как си я представях? Като живо същество и като заплаха. Съществото беше безумно, а заплахата - пъклена паст, която можеше да се разтвори навсякъде и всякога, при дневна светлина, при най-ярко слънце, и да ме погълне. Съществуваше някаква зловеща, опака страна на света, която се разкриваше пред людете и ги караше да губят разсъдъка си; да умреш - това означаваше да стигнеш до последните граници на безумието и да загинеш в него. Живеех във вечен страх, настояща невроза. Причините можеха да се обяснят така: галеник на семейството, дар на провидението, аз още по-силно чувствах безполезността си поради семейния ритуал, който постоянно ми приписваше някаква въображаема необходимост. Разбирах, че съм излишен, значи, трябваше да изчезна. И линеех в постоянно очакване на гибелта. С други думи, бях осъден, над когото всеки миг можеше да бъде изпълнена присъдата. Все пак се съпротивявах с всички сили - не защото съществуването ми беше скъпо, а напротив, защото никак не държах на него: колкото по-безсмислен е животът, толкова по-непоносима е мисълта за смъртта. 

Бог щеше да ме избави от бедата. Аз щях да бъда шедьовър, подписан от ръката на твореца. Проникнат от увереността, че ми е отредена солова партия във всемирния концерт, бих чакал търпеливо, докато той благоволи да ми открие намеренията си и да потвърди, че съм необходим. Предчувствах религията, уповавах се на нея, в нея щях да намеря изцеление. Ако бяха ми я отказали, щях сам да я измисля. Но не ми я отказваха. Възпитан в католическа вяра, аз се убедих, че всемогъщият ме е създал за своя слава: това беше повече, отколкото смеех да мечтая. Но времето течеше, а в светския бог, в който ме учеха да вярвам, все не можех да разпозная тоя, за когото жадуваше душата ми: нужен ми беше творец, а ми предлагаха висок покровител: тези две божества всъщност представляваха едно цяло, но аз и не подозирах това. Служех без всякакъв жар на тоя фарисейски кумир, а официалната доктрина отблъскваше у мен всякакво желание да търся своя собствена вяра. Какво щастие! Доверието и скръбта превръщаха душата ми в площ, благодатна за небесен посев - ако не беше станало недоразумение, сега щях да бъда монах.

Обожаван от всички, но никому ненужен, аз оставах с празни ръце; на седем години нямаше на кого да се надявам освен на себе си, а още не съществувах - бях само необитаем огледален дворец, в който се оглеждаше мъката на зараждащия се век. Родих се, за да запълня една голяма нужда за самия себе си; известно време познавах само тщеславието на къщно кученце. Притиснат натясно от гордостта, станах горделивец. Понеже никой не ме искаше истински, реших да стана необходим на целия свят. Какво по-прекрасно от това? И какво по-глупаво? Всъщност нямах избор. Пътник без билет, аз бях заспал на скамейката, кондукторът ме побутваше: „Вашият билет!“ Трябваше да призная, че нямам билет. Нямах и пари, за да го платя още във влака. По начало признавах, че съм виновен: документите си за самоличност бях забравил в къщи; на гарата, вече не помня как, бях измамил бдителността на контролата и се бях вмъкнал по незаконен път във вагона. И на ум не ми идваше да оспорвам властта на кондуктора и на всеослушание се кълнех, че уважавам службата му и предварително съм готов да се подчиня на всяко негово решение. Сега, при тая последна степен на унижение, не ми оставаше нищо друго, освен да извъртя нещата на сто и осемдесет градуса. И така, аз открих на кондуктора, че поверителни причини от извънредно важен характер, засягащи интересите на Франция, а може би и на цялото човечество, налагаха присъствието ми в Дижон. Ако се погледнеше на въпроса под тая нова светлина, в целия влак едва ли би се намерил пътник с по-голямо право от мен да заема място в него. От само себе си се разбира, че ставаше дума за едно по-висше право, противоречащо на общоприетите норми, но сваляйки ме от влака, кондукторът щеше да предизвика сериозни усложнения, цялата отговорност за които щеше да падне върху неговата глава. Аз го заклевах да размисли - разумно ли е да разстрои установения ред в цялата вселена, за да поддържа реда в един влак? Така разсъждава гордостта - адвокат на клетниците. Право на скромност имат само пътниците с билети. Но никога не узнах дали съм спечелил делото. Кондукторът мълчеше; аз отново почвах обясненията си. Сигурен бях, че докато продължавам да дрънкам, той няма да ме свали от влака. Така продължавахме своя път - единият мълчалив, другият незатварящ нито за миг уста - с влака, който ни отнасяше към Дижон. Влакът, кондукторът и нарушителят на реда - всичко бях аз. Имах и четвърта роля - на постановчика, който преследваше една-единствена цел: да се самоизмами, поне за миг, да забрави, че сам той е нагласил всичко това.

Семейната комедия ми беше добре дошла: наричаха ме дар небесен, на шега, разбира се, и аз схващах това. Прекомерно чувствителен, плачлив и безсърдечен, на мене наистина ми се искаше да стана дар, полезен за този, който го получи. Но на кого да се предложа? Разбира се, на Франция, на целия свят. Пет пари не давах за людете, но понеже не можеше да се мине съвсем без тях, реших: нека възторжените им сълзи бъдат знак, че светът ме приема с благодарност. Не мислете, че страдах от високо самомнение, просто бях сираче - без баща. Ничий син, аз бях собствената си първопричина - върха на гордостта и върха на нищетата. Бях рожба на порива към доброто. Да се проследи причинната връзка, беше лесно: изнежен от майчините ласки, обезличен от отсъствието на суровия Мойсей, който ме беше заченал, разглезен от преклонението на дядо, аз бях чисто и просто обект, обречен преди всичко на мазохизъм, ако само за минута бих повярвал в семейната комедия. Но тя раздвижваше само повърхността на душата ми, без да докосва жадуваните глъбини на смисъла на живота. Аз ненавиждах традиционната схема, почнах да се гнуся от лигавите възторзи, от опияненията, от измъченото си и изнежено от ласки тяло, откривах себе си, като се противопоставях на самия себе си, хвърлях се към гордостта и садизма, с други думи, към великодушието. Подобно на сребролюбието и расизма великодушието е балсам, който лекува само нашите вътрешни рани, но в края на краищата води до отравяне на организма. Опитвайки се да избягна участта да бъда отречен - участ на всяко творение, - аз си подготвях най-безизходната буржоазна изолация: участта на твореца. Но не бъркайте това внезапно салтомортале с истинския бунт: човек се бунтува срещу палачите си, а аз бях обкръжен от благодетели. Дълго време останах техен съучастник. Впрочем те сами ме бяха нарекли дар на провидението: аз само използвах за своите цели оръжието, с което ме бяха снабдили. 

От: „Думите“, Жан-Пол Сартр, изд. Народна култура, 1967 г.
Снимка: thequint.com