За азбуката като молитва и как звукът строи енергийните конструкции на духа, назаем от най-новата книга на писателя Христо Буковски „Чудото на българската писменост“ (Изд. Сиела), впуснала се по следите на скритото познание и закодираната в писмеността ни свещена сила и мъдрост.

♥ Българските букви имат силата на икони

Знаменателно е, че азбуката, създадена от св. Кирил, премина и в новото хилядолетие с кодовото си име глаголица. „Глаголя” е изконно българска дума, мутирала до наше време като „говоря”, та в нейното име е заложено, че знаците говорят! Глаголù означава говорù, а повелителното наклонение вовеки напомня, че така учителите са заставяли своите азбукарчета да запомнят и изричат нашето аз-буки като молитва с точните думи, които символично остояват своята позиция с първи букви от писмения си образ: Азъ, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Ест, Живите, Дзело, Земля, Иже, Како, Люди, Мислите, Наш, Он, Покой, Ръци, Слово, Твръдо, Ук, Фрът, Хер, Ща, Ци, Черв, Ша, Еръ, Ер, Ери, Юс ан, Юс он, Йен, Йон, Юс, Ят!

С проникновението на адепт, чиято мисия е била да пренесе и утвърди в нови символи за ново време изконните знания на посветените, Константин Философ отговорно е взел предвид, че звукът строи енергийните конструкции за духа, затова дали думата, която ще я изнесе, ще е устойчива или нестабилна зависи от якостта на градивните елементи и точността на сглобките. „Фонологичната азбука на Константин може да се разглежда като умишлена реакция на сложното несъответствие, което съществувало между четенето, писането, произнасянето на античните текстове и гръцкия език през ІХ в. – изтъква проф. Имре Тот. – Той се стремил да преодолее тази трудност и сложност чрез писмената си система. Това станало благодарение на неговите отлични фонетични познания”.

Днес ние имаме възможността да записваме с точен свещен знак всеки звук от нашата реч, докато при редица далеч по-многочислени народи (като англичаните, французите и т. н. – чак до руснаците!) произнасянето на много от думите им се отличава от звуковото съответствие на буквите, с които са записани. Обяснението на унгарския изследовател Имре Тот за верността на св. Кирил към изконната знакова традиция е забележително проникновено: „Идеята, възприемаща буквата като символ, го навежда на мисълта, че както във взаимоотношението между икона и архетип, така и в създадената от него писмена система буквата еднозначно трябва да сочи визираната от нея действителност – фонемата”! Така Философа въздига и писаното слово до висотата на светия образ, а за високо ценения от него Дионисий Ареопагит „иконата е такъв символ, че съзерцавайки я, с помощта на медитиране вярващият може да се издигне до най-високите мистерии”. Очевидно „щом иконата е символ, който трябва да бъде еднозначен и недвусмислен, за да изпълни функцията си, то другият символ – буквата – трябва да има същата характеристика: тя трябва да бъде еднозначна, такава, която точно да сочи изразения от нея архетип”, допълва проф. Тот!

Сродници по духовна нагласа със Светите братя, сетните преписвачи на техните книги дори наистина са изписвали като икони буквите, които „повеждали” свещени текстове. В своето изследване върху глаголическия текст на Боянския палимпсест от XI в. проф. Иван Добрев изтъкна, че „в глаголицата траекторията на отделния мах е или права линия, или дъга с много голям радиус. Отвесните и полегатите черти са теглени само отгоре надолу. За да се смени посоката на движение, върхът на перото се е вдигал от пергамента. Не съществува взаимно пресичане. Обратно – начупената непрекъсната линия, рязката смяна на посоката, в която се е движело перото, вертикалните махове отдолу нагоре и взаимното пресичане са важна съставка в кинематичната картина на византийското минускулно писмо”. В молитвения си унес над рисуването нашите книжовници явно са пробуждали видения от изначалната им древност, щом отнякъде все „надзърта” я слънчев символ, я око и дори цели лица. Нима това одушевяване не напомня за осъзнавана изконна връзка със същността на древните знаци? През 1972 г. – по време, когато беше рисковано да се изтъкват езотерични съображения! – през издателството на БАН проф. Иван Добрев разкри в изписването им „наличието на трите или четирите хоризонтални оси (долна, горна и една или две междинни), които е имал пред вид глаголическият писар при начертаването на знаците. Ролята на упоменатите оси в глаголическата писменост е следната: 1. От тях са започвали всички насочени към по-долната ос вертикални драсвания. 2. Върху тях са прекъсвали всички започнати от по-горната ос вертикални драсвания, т. е. с достигането на по-долната ос перото се е вдигало или за да се смени вертикалното движение с хоризонтално, или за да се започне ново вертикално движение от друго място. 3. По тях са се извършвали всички хоризонтални движения”. Не ви ли прилича на богословие за посветени?!

А какво би следвало, ако с тези лица, очички и слънца-цветчета по буквите е била дори изтъквана осъзнатата изконна връзка от небесното измерение през равнището/равнищата на извисения светилищен комплекс до „битовата територия” на хората? Нима е изключена възможността с наглед благоговейното украшателство по определени букви наши посветени книжовници да са обвързвали новозаветните текстове с отправки към изконни послания/познания, извличани и възприемани като светоглед още откакто древните знаци са „проговорили” в скалните светилища? След всичко видяно и осмислено около „нечовешките” знаци, които ни занимаваха от първите страници, много странни подсказки могат да ни хрумнат когато ги разпознаем в... буквите. Щом човекът е отвърнал на + като призив за Начало на общуването между хората и вселенските им наставници, с късите отсечки надолу в краищата на хоризонталното му рамо Константин Философ основателно „заземява” знака ó Христóвия кръст в Азът на въплътеното Слово. Наблюдателните положително са забелязали, че в древните скални светилища задължително под някакъв вид има три отвесни среза (понякога като цепки между четири вертикално изправени плоски канари). Виждаме ги и в горната част на втория глаголически знак, където са превърнати в Буки като слятата им троична енергия е „заземена” с изящен отвод дори под линията на реда. В посоката на изконното човешко „ограмотяване” Веди напомня пък две откроени очи или два извисени близнака, които остават неразделни поради земна връзка помежду им. Защо ведети е изказано като споделено обредно близначество подсказва следващият знак Глаголù – в смисъла на изкажù онова, което си получил от божествения си вселенски едноутробен брат – представено с кръгчета горе и другото (нашето) долу с изтичащите от тях линии на силата, събраните наляво като острие в посоката на непосветения. В Добро мистериалната връзка на кръгчетата-близнаци вече минава през божествения свят горе, та едва ли е прекалено загадъчно защо следващата буква Есть (Ето я връзката с Вселената!) напомня „сателитната чиния” на кромлехите. Тогава Живùте (Живейте!) не пояснява ли ясно връзката на нашето съществуване тук с енергийните линии между слънчевите изгреви и залези по трите им ключове позиции на хоризонта по Коледа, към Благовец, преди Еньовден и седмица след отшумяването на Кръстовден, които изписват самата буква Ж? И т. н...

Откъс от книгата: „Чудото на българската писменост. Петото измерение в богомилското християнство”, Христо Буковски, изд. „Сиела”, 2021 г.
Източник и снимки: Христо Буковски