Майчинството е духовна мистерия ♥ Томас МУР

 

Demeter Mourning for Persephone (1906) by Evelyn de Morgan

Майката

Древните гърци са разказали и друга история за митичното семейство - една толкова почитана история, че била ритуализирана в Елевсинските мистерии, великото тайнство, с което мъже и жени били посвещавани в същността на религиозното чувство. Тези мистерии са съсредоточени върху историята за божествената майка Деметра, която изгубва своята любима дъщеря Персефона. Тяхната значимост в духовния живот на Древна Гърция може да ни убеди в това, че майчинството е духовна мистерия, представена в отношенията между майката и детето, но то изразява и нещо още по-фундаментално.

Един мит би могъл да бъде разглеждан като отнасящ се до много различни нива на познанието едновременно. Историята на тази майка и нейната дъщеря е изживяване между много майки и дъщери, но тя е в сила и при взаимоотношенията между самите нас и други майчински образи - мъже и жени или понякога дори институции като училища и църкви, които за нас играят майчинска роля. В душевно отношение тази легенда описва напрежението между измеренията на нашата душа.

Историята, както е разказана в древния Омиров химн към Деметра започва с образа на Персефона, която беряла цветя далеч от майка си - рози, минзухари, теменуги, перуники, зюмбюли и нарциси. От земята бил изникнал нарцис като омайно изкушение. Легендата разказва, че той бил чудно красив и удивлявал всеки, който го видел. Имал сто цвята и аромат, опияняващ небето, земята и морето.

Щом Персефона протегнала ръка към нарциса, земята се разтворила, появил се Хадес и я отнесъл против волята й. Когато я качил в златната си колесница, тя извикала, но не я чул никой, освен слънцето и луната. Зевс бил заминал по своите дела, а и според химна одобрявал отвличането. Накрая Деметра чула вика на дъщеря си и „остра болка обзела сърцето й“. Тя бързо захвърлила диадемата си и, отказвайки се от божествената храна и напитки, се отправила да търси Персефона.

Хадес е „Невидимият“, господарят на подземното царство. Негова е сферата на субстанциите, на вечните фактори, които, макар да са голяма част от живота, са невидими. За гърците подземното царство е подобаващият дом за душата и ако искаме да притежаваме душа и задълбоченост имаме нужда от взаимоотношения с това подземно царство или поне от чувството, че там сме донякъде у дома си. Както вече видяхме, било е необходимо Одисей да се запознае с подземното царство като част от неговото бащинство. Орфей също го е посетил и е открил, че понякога е трудно да се завърнеш оттам. И Иисус е пътувал до земята на мъртвите през периода от смъртта до възкресението си, а Данте започва мистичното си поклонение от там. Образът на подземния свят в тези истории е свързан с действителната смърт, но той разкрива и невидимите, загадъчни ц непредсказуеми дълбини на човека и обществото.

Митът за Персефона ни показва, че понякога човек открива душата и подземното царство против волята си. Определени привлекателни неща в този свят могат да изиграят ролята на изкушения, които ни водят към предизвикателното спускане в дълбините на Аза.

Някога познавах един мъж, който имаше преуспяващ бизнес и осигуряваше на семейството си изключително добър живот. Веднъж той реши да посети местна художествена галерия, нещо, което не бе правил никога преди. Беше много очарован от няколко снимки и тогава реши да стане фотограф. Продаде предприятието си и се отказа от своите доходи. Снимките, които видя в онзи ден, бяха като стоцветните нарциси - дълбоко изкусителни. При това негово посещение земята се разтвори и въображението му беше пленено. Съпругата му играеше ролята на Деметра. Тя скърбеше от загубата на приятния и познат живот, но той така беше завладян от изкуството, че позволи на предишния си живот да изчезне.

Родителите знаят колко е лесно децата им да бъдат привлечени от хора и дейности, които са опасни и заплашват да доведат рожбите им до мрачни места. За детето асоциалното поведение би могло да бъде привлекателно, докато от гледна точка на родителя то може да разруши всичките му усилия да осигури на детето си ценностна система и порядъчен житейски път. Бихме могли да разгледаме историята за Персефона като митът на всяко дете, когато разберем, че детската податливост на мрачни хора и места е може би опасен, но неизбежен начин за изграждане на душата.

Познавам няколко жени, които изживяха този мит като трансформация в живота си. Те започнаха като наивни момичета, подобно на Персефона, но се срещнаха с мрачни мъже, с подземния свят на наркотиците и престъпността, със сексуални експерименти, за каквито преди дори не бяха помисляли. Спомням си и една жена, която имаше серия от сънища за един безличен, застрашителен мъж, криещ се в сянката на стълбищната площадка. Някога тя била невинна, но през последните две години се променила и станала по-съвършена и светска личност. Нейното похищение бе извършено от самата нея.

Независимо дали става дума за взаимните отношения между истинската майка и децата й, или за друг човек, изпитващ силно емоционално влечение към дълбините, свързаната с това загуба на невинността може да бъде болезнена и дезориентираща. Патриша Бери описва тази майчина скръб като депресията на Деметра. Загубата на интерес от страна на богинята към дрехи, чистота и храна наподобява отказа на дъщерята от обикновения живот. Депресията на майката е израз както на съчувствие към съдбата на дъщеря й, така и на гняв към боговете, допуснали това да се случи.

Деметра и Персефона са двата аспекта на едно и също митично похищение. Нещо в нас ни влече към дълбините, като ни залъгва с нарцистични изкушения, докато нещо друго се опитва да ни задържи в утъпканата пътека, в света на познатите, безопасни ценности. Любовта на Деметра към Персефона и нейното постоянство в търсенето позволяват на дъщерята да открие земята на душата, без напълно да загуби живота си. Деметра ни разкрива най-голямото изпитание за майката: тя отстоява своята привързаност и желанията си за своето дете, като същевременно остава вярна на дъщеря си в нейната трансформация. Легендата ни показва каква голяма любов се изисква от всяка майка, която закриля детето си, като съзнава, че то трябва да се сблъска с мрака, и колко много се очаква от всеки от нас, чиято душа, изкушена от опасни съблазни, ще се нуждае от собствената ни майчинска привързаност и грижа.

Всяко майчинство, в семейството и в индивида, е изградено както от нежна грижа, така и от горчива емоционална болка. Християнството ни предоставя великия образ на Дева Мария, която е и утешаващата мадона, скърбящата майка. И при двете емоции майката е близо до детето, като същевременно му позволява, въпреки болката и гнева си, да се превърне в личност посредством сблъсъка с живота и съдбата.

Съблазнително е да се опитаме да живеем без подземния свят, без душа и без размисъл за загадъчните елементи, свързани с духовността и религията. В легендата, когато Деметра разбира, че Зевс е одобрил отвличането на дъщеря й, тя решава да тръгне по света като смъртна. Започва обикновена работа като бавачка в едно домакинство в Елевсин, град, близо до Атина.

Според Патриша Бери тази крачка към нормалността и баналния човешки живот е защита срещу влечението към подземното царство. Същото можем да открием в съвета, който приятелите дават на човек, потиснат и смутен от някой посетител от ада: „Отдай се на работа“, казват те. Дори професионалните психолози понякога препоръчват стратегията на потъване в детайлите на обикновения живот, за да се избегне изкушението от „налудничави“ фантазии. От гледна точка на Деметра отвличането в дълбините е нечувано престъпление. Но от съучастничеството на Зевс разбираме, че това е и една необходимост. Ако Зевс одобрява онова, което се случва, значи това наистина е божията воля. Естествено е да бъдем привличани от преживяванията, които ще погубят нашата невинност, ще преобразят живота ни и ще ни дадат необходимата сложност и задълбоченост.

В практиката си често срещам мъже и жени, които се идентифицират с майката. Когато се идентифицираме твърде тясно с някой архетипен образ, ние се заплитаме в изопаченост, преувеличение и принуда. Има хора, които губят своята интелигентност и самоконтрол в присъствието на човек, изпаднал в нужда. Някои казват, че са се оженили, защото партньорът им много се е нуждаел от тях. Жените могат да бъдат привлечени от раними и чувствителни мъже, незрели момчета; мъжете - от крехки жени, които сякаш се нуждаят от закрила и майчински грижи. Тези проблеми на „майчинския комплекс“ изискват дълбоко да почувстваме същността на майката, както и да разберем, че често можем да дадем майчинска грижа на човека отсреща не като сами се превърнем в майки, а като открием начин да пробудим майчинския импулс у него.

Митът за Деметра и Персефона учи, че майчинството предполага не просто грижа за непосредствените потребности на човека; то е признание на това, че всеки индивид има специфичен характер и специална съдба - качества на душата, които трябва да се пазят, дори е риск да се загуби обичайното чувство за безопасност и нормалност. Поставянето на детето в пещта на съдбата и живота се изправя срещу естественото желание за закрила. Митът ни показва, че има разлика между човешкото и божественото майчинство, Последното предлага една по-широка перспектива и е дълбока форма на майчински импулс.

Един общ проблем при майките е това, че те често са така загрижени за благото на своите деца, така силно завладени от ролята си на майки, че им е трудно да позволят на децата си да станат личности, различни от тях самите. Често съм чувал от жени, че не искат да приличат на майките си, а от мъже, че не искат да бъдат доминирани от тях. Ако успеем да изведем тези проблеми от сферата на индивидуалното, бихме могли да видим мита за Деметра-Персефона в действие. Всички се нуждаем от начин да станем личности, като открием собствените си дълбини и тъмни кътчета, без да се откъсваме от майчинското напътствие вътре в нас, което ни свързва с живота и общността.

Елевсинската мистерия е толкова важна, защото тя засяга самото ни оцеляване - както физическо, така и психическо. Ние ставаме личности посредством опасните изпитания на тъмнината; можем да оцелеем през тези трудни посвещавания. Всяко истинско посвещаване е движение от смъртта към новия живот. Елевсинската мистерия съдържа нашето възкресение - като Персефона, като сезонното узряване на плодовете и зърното - от изграждащата душата дълбина към непрестанния изобилен живот. Подобно на съпругата на Одисеи, Пенелопа, която тъче покров през време на цялата одисея, болката, невротичните постъпки и гнева на Деметра съпровождат, а оттам и обслужват, душата при посещението й в подземния свят.

Персефона е позната като царицата на подземното царство и в изкуството е изобразявана на трон, редом с Хадес. Тя е обект на вечна почит както там, така и когато се завръща при майка си, за да й разкаже всички подробности около своето похищение (както би постъпила всяка дъщеря). Душата има нужда да се свърже както с живота, така и със смъртта.

Повечето от нас вероятно могат да разкажат три или четири преживявания, подобни на тези на Персефона, и докато разказваме тези истории навярно включваме в тях и темата за възкресението. „Минах през този период от живота си и сега съм добре.“ Онова, което ни е извело от срещите с Хадес, е било дълбокото майчинско отношение към живота, вечността и плодовитостта. Тази дълбока любов към живота и неговите възможности е дарът на Деметра, който парадоксално става по-изявен и по-солиден в моментите, когато е застрашен сериозно. Бихме могли да последваме примера на поклонниците от Елевсин през време на празниците на Деметра: да хванем житен клас в ръка и да си спомним, че животът продължава да е плодороден в свят, който е пропит от всички форми на смъртта.

Мъдрата майка знае, че детето й може да стане личност само като изживее мистерията, разиграла се преди много векове в Елевсин. Не можем да скрием всички изкушения, които водят към унищожение. Напразно се опитваме да предпазим децата си от заразата на смъртта. Можем да научим това от легендата за родителите на Буда, които се опитали да го защитят от човешките страдания; но пълноценното майчинство изисква да позволим на детето да рискува. Дълбоката представа за майчинството обхваща голямата способност на Деметра да обича дъщеря си и все пак да почита останалите богове, които имат своите собствени планове и изисквания.

От: „Грижа за душата“, Томас Мур, изд. „Аратрон“, 1998 г.
Картина: Demeter Mourning for Persephone (1906) by Evelyn de Morgan; commons.wikimedia.org