Родителите не бива да се удрят. Децата не бива да се удрят ♥ Хаим ГИНЪТ

Клиничен психолог и психотерапевт, Хаим Гинът (1922 -1973) е автор на поредица от книги, променили из основи начина, по който възрастните общуват с децата. Той създава групи за обучение на родители, учейки ги как да налагат дисциплина, без да унижават, как да критикуват, без да подценяват, как да хвалят, без да правят оценки, как да изразяват гнева си, без да нараняват, как да приемат, а не да оспорват детските чувства, възприятия и възгледи. И още - как да откликват така, че децата да се научат да се доверяват на вътрешната си реалност и да развиват самоувереност. Споделяме фрагмент от книгата му „Детето и ние“ (Изд. „Изток-Запад“).

♥ Родителите не бива да се удрят

На децата никога не бива да им се позволява да удрят родителите си. Подобни физически атаки са вредни както за родителя, така и за детето. Това причинява силна тревога у децата и страх от наказание. Това вбесява родителите и ги настройва зле към собствените им деца. Забраната да се посяга на родителите е необходима, за да се спести на децата чувството вина и тревога и за да позволи на родителите да съхранят топлите чувства към децата си. От време на време човек може да стане свидетел на възмутителни сцени, в които някой родител, за да не бъде ритнат по глезена, предлага на детето си да го удари по ръката: „Можеш да ме удариш мъничко, но така че да не ме заболи“, молеше се веднъж една трийсетгодишна майка на четиригодишното си дете, като му подаваше ръката си. Човек се изкушава да се намеси и да каже: „Недейте да правите това, госпожо. Вредно е и за вас, вредно е и за детето да му позволявате да удря майка си“. Майката трябваше да спре незабавно детето си. „Никакво удряне. Това е абсолютно забранено“ Или: „Ако си ядосан, кажи ми го с думи“.

Правилото да не се удря родител не подлежи на никакви промени. Ефективното възпитание се основава на взаимно уважение между дете и родител, и то без родителят да абдикира от ролята си на възрастен. Като казва на детето си да удря, но да внимава да не я заболи, майката иска от едно малко дете да направи твърде тънко разграничение. Детето не може да устои на предизвикателството да изпробва силата на забраната и да открие каква е разликата между това да удряш наужким и наистина.

♥ Децата не бива да се удрят

Пердахът, макар и да е с лоша репутация, все още се прилага от някои родители. Обикновено се използва като крайно средство, след като не са помогнали по-конвенционални оръжия, като заплахи и обяснения. Той често не е бил планиран, а е в резултат от гневен изблик, когато родителите са стигнали до края на търпението си. За момент пердахът като че ли върши работа - освобождава натрупаното у родителя напрежение и детето е послушно поне за известно време. И, както се изразяват някои родители, „разведрява обстановката“.

Ако пердахът е толкова ефективен, защо тогава ни оставя с толкова смесени чувства? Понякога не можем да спотаим вътрешните си съмнения относно дълготрайната ефективност на боя. Малко се смущаваме от употребата на сила и все си казваме: „Трябва да има по-добър начин да се решават проблемите“.

Какво става, ако си изпуснете нервите и ударите детето? На повечето родители им се случва. „Понякога синът ми така ме вбесява, че ми идва да го убия - каза ми една майка. - И когато се налага да избирам между убийството и пердаха, избирам пердаха. Щом се успокоя, казвам на сина си: „Аз съм жив човек. Мога да издържам до определена граници. Ударих те, но не мисля, че е правилно да се прави така. Когато ме извадят от нерви, правя неща, които не искам да правя. Така че не ме предизвиквай“.

Удрянето на дете е толкова нежелателно, колкото и автомобилните катастрофи. Въпреки това катастрофи стават. Но шофьорската книжка не ви дава предварителното разрешение да ги правите. С нея не ви казват: „Вие със сигурност ще предизвикате произшествие, така че е все едно, няма защо да карате внимателно“. Точно обратното, предупреждават ни да караме внимателно. Нито пък боят е препоръчително средство за възпитаване на деца, въпреки че не винаги можем да избегнем такива случаи.

Почти невъзможно е да отглеждаме деца, без да се случи от време на време да ги напляскаме. Но не бива да го планираме умишлено. Не трябва да смятаме физическото наказание за достоен отговор на детските предизвикателства или за уталожване на собственото ни раздразнение. Поради лошия пример, който представлява. То демонстрира на децата лош начин да се справяме с раздразнението. То им внушава фаталното послание: „Когато си ядосан или раздразнен, няма защо да търсиш друго разрешение на проблема, просто удряй. Така правят и родителите ти“. Вместо да разчитаме на своята интелигентност, за да намерим цивилизовани начини да се освободим от гнева си, ние предлагаме на децата си не само дивашки опит, но и разрешението да се държат като диваци.

Повечето родители се разстройват, когато видят детето си да удря по-малкото си братче или сестричка, без да си дават сметка, че когато напляскат по-малкото дете, те дават на по-голямото позволение да прави същото.

Баща, висок метър и осемдесет, вижда, че осемгодишният му син бие четиригодишната си сестричка. Той побеснява и напердашва сина си, а след това му заявява: „Това ще те научи да не удряш никой, който е по-малък от теб“. Една вечер седемгодишната Джил и баща й гледали телевизия. Джил си смучела пръстите, като издавала разни звуци, които много разсейвали баща й. Раздразнен, той я помолил: „Престани, моля те. Пречиш ми да гледам“. Никакъв резултат. Повторил молбата си. Пак никакъв резултат. След четвъртия път той побеснял и ударил Джил. Тя се разплакала и на свой ред ударила баща си. Това го вбесило още повече. „Как си позволяваш да удряш баща си?! - извикал той. - Марш в стаята веднага!“ Тя отказала, но той я занесъл насила. Тя продължила да плаче и никой повече не можел да гледа телевизия.

Джил не могла да разбере защо е позволено на голям човек да удари малко момиче, а е на нея й е забранено да удря някой, който е по-голям от нея. Този случай я оставил с ясното убеждение, че можеш да удряш само някой, който е по-малък от теб и никой нищо няма да ти направи.

Бащата на Джил можеше да намери друг, по-ефективен начин от боя, за да накара дъщеря си да се съобрази с него. Вместо да чака, докато гневът му стане толкова силен, че да излезе извън контрол, той можеше да каже на дъщеря си: „Джил, избери си: или оставаш тук и спираш да си смучеш пръстите, или излизаш от стаята и си смучеш пръстите на воля. Ти решаваш“.

Една от най-лошите страни на физическото наказание е, че може да замести пробуждането на собствената съвест на детето. Пердахът твърде лесно снема вината от детето: то си е платило за лошото поведение и вече е свободно да го повтори. Някои деца развиват нещо като счетоводен подход към непослушанието си: той им позволява да трупат бели на кредит от едната страна на сметката и в края на седмицата или на месеца да се издължат, като си понесат боя. Те периодически си изпросват по някой пердах от своите родители, а понякога направо молят за него или се наказват сами.

Марси, четиригодишна, бе доведена при мен за консултация. Скубеше косата си, докато спеше. Майка й ми призна, че когато се ядосвала, й се заканвала: „Толкова съм ядосана, че ми идва да ти оскубя цялата коса“. Марси, която сигурно се е почувствала достатъчно виновна, за да заслужи това, се е подчинила на майка си в съня си.

Дете, което ви моли да го накажете, се нуждае от помощ, за да се справи с гнева и вината си, то не се нуждае желанието му да бъде изпълнено. Това не е лесна задача: в някои ситуации гневът и вината могат да бъдат излекувани, като открито се говори за провиненията. Когато на детето се предоставят по-добри начини да изразява вината и гнева си и когато родителите се научат по-добре да създават и да налагат правилата, необходимостта от физически наказания рязко намалява.

Като показваме разбиране и съчувствие към разнообразните чувства, които изпитват децата ни, ние ги подготвяме да станат емоционално интелигентни. Като налагаме и прилагаме ограниченията върху неприемливите действия, ние ги подготвяме да се съобразяват с реда и правилата в социалния свят.

Избрано от: „Детето и ние“, Хаим Гинът, превод Весела Василева, изд. „Изток-Запад“
Картина: DALL-E