Ракът се стряска само пред истинската любов | Болестта като път

„Раковото заболяване е огледало на нашето време и на колективното ни схващане за света."

За болестта на нашето време с аргументите на Торвалд Детлефсен и д-р Рюдигер Далке от Болестта като път".

Ruediger Dahlke, © Roberto Leonardi, 2010

Thorwald Dethlefsen

Много е важно да се мисли аналогично, за да се разбере ракът. Би трябвало да осъзнаем факта, че всяка усещана или дефинирана от нас цялост, от една страна, е част от една още по-голяма цялост и същевремен­но, от друга страна, е съставена от много други цялости. Например една гора е както част от по-голямата цялост „местност", така и самата тя се състои от мно­жество „дървета". Това се от­нася и за „едно дърво". То е част от гората и в същото време самото то е изградено от ствол, ко­рени и корона. Така стволът се отнася към дърво­то, както дървото към гората или гората към местността.

Човек е част от човечеството и тялото му се състои от органи, които са част от човека и съ­щевременно се изграждат от много клетки, които пък са части от органа. Човечеството очаква от отделния човек да се държи по възможност така, че да допринася в най-голяма степен за развитието и оцеляването на общността. Човекът очаква от своите органи да функционират така, както е нео­бходимо за неговото оцеляване. Органът очаква от своите клетки да изпълняват задълженията си по начин, който да гарантира оцеляването на органа.

В тази йерархия, която в посока и на двете стра­ни може още да се детайлизира, всяка индивидуална цялост (клетка, орган, човек) винаги е в конфликт - между личния специфичен живот и подчиняването на интересите на най-близкото по-висше единство.

Всяка комплексна структура (човечество, държава, орган) във функциите си разчита по възможност всички нейни части да се подчиняват на обидата идея и да й служат. Обикновено всяка система успя­ва да се справи, когато неколцина нейни членове из­лязат от строя, без да бъде застрашена като цяло. Съществува обаче една пределна норма, преминава­нето на която заплашва съществуването на це­лостта.

Ракът не е изолирано явление, което настъпва само под фор­мата на познатите ни негови разновидности; той е по-скоро един много диференциран и интелигентен процес, занимаващ хората и на всички останали рав­нища. При почти всички други заболявания ние изживяваме опита на тялото да се справи чрез подходя­щи мерки, със затрудненията, застрашаващи някоя негова функция. Успее ли, говорим за оздравяване (което може да е повече или по-малко пълно). Не успее ли и не му ли достигнат усилията, говорим за смъртта.

При развитието на рака обаче изживяваме нещо принципно различно: тялото наблюдава как все по­вече от неговите клетки изменят поведението си и с усърдно делене започват процес, който сам по себе си не води до никакъв край, а се ограничава с „изчер­пването" на своя стопанин (хранителната среда). Раковата клетка не е нещо идващо отвън, което застрашава организма, като например бактериите, вирусите или токсините. Това е клетка, която до­сега е подчинявала цялата си активност в служба на органа и оттам в служба на целия организъм, за да има той възможно най-добри шансове за оцеляване. Но изведнъж тя променя своята ориентация. Започ­ва да разбива свои собствени цели и безогледно да ги осъществява. Престава да работи в полза на организма, както досега, и поставя на първо място своето собствено размножение. Вече не се държи като член на многоклетъчно живо същество, а деградира до по-ранното стъпало на съществуване в историческата еволюция - като едноклетъчен организъм. Тя прекратява членството си в сдружението на клетките и безогледно започва да се разширява с ха­отичната си активност на деление, като пренебрег­ва всички морфологични граници (инфилтрация), и навсякъде изгражда свои опорни пунктове (образува­не на метастази). Сдружението на клетките, от което с поведението си се е отклонила, тя използ­ва само като среда за собствената си прехрана. Растежът и размножаването на раковите клетки става толкова бързо, че снабдяването чрез кръво­носните съдове отчасти не може правилно да се поддържа. Така раковите клетки се преустройват и преминават от кислородно дишане на примитивна­та форма на ферментацията. Дишането е зависимо от общността (обмяна); ферментация може да ре­ализира всяка клетка сама за себе си.

Това много успешно разпростиране на раковите клетки спира едва когато те буквално са изяли човека, превърнат в хранителна среда. Раковата клет­ка, обаче, все някога се проваля, поради проблеми със снабдяването. Но до настъпването на този мо­мент поведението й жъне успехи.

Остава въпросът защо някога тъй послушната клетка прави всичко това! В случая би трябвало просто да се проследи мотивацията й. Като покорен член на многоклетъчното сдружение, изграждащо човешкото тяло, тя е трябвало да изпълнява само една-единствена предписана дейност, в услуга на оцеляването на организма. Била е една сред мно­гото клетки и е трябвало да се върши непривлекателна работа за „другите". Дълго време тя го е и правила. В един момент обаче организмът е загубил своята атрактивност, като рамка за собственото развитие на клетката. Като едноклетъчен органи­зъм тя е свободна и независима, може да прави каквото си иска, чрез своето безгранично размножава­не може дори да се обезсмърти. Като част от многоклетъчен организъм е била и поробена и подвлас­тна на смъртта. Толкова ли е чудно, че клетката си е спомнила своята предишна свобода и се е вър­нала в едноклетъчното си битие, за да осъществи на своя глава безсмъртието си? Тя подчинява досе­гашната общност на своите собствени интереси и започва с безогледното си поведение да осъществя­ва своята свобода.

Грешката в нейния привидно успешен начин на действие, става видима твърде късно, едва когато се забележи, че жертването на многоклетъчния организъм и използването му за хранителна среда включва и собствения й край. Поведението на рако­вата клетка е успешно само дотогава, до когато човекът, като „гостоприемен стопанин", живее - неговият край означава и край за развитието на раковата клетка.

В това се състои малката, но с тежки последи­ци грешка в проекта за осъществяване на свобода и безсмъртие. Човек се отказва от старата си общ­ност и прекалено късно забелязва, че все пак има нужда от нея. Наистина той не е въодушевен, че трябва да жертва живота си заради живота на ра­ковата клетка, но и раковата клетка, също така, не е била въодушевена от перспективата да жерт­ва своя живот за човека. Аргументите на раковата клетка и на човека са еднакво убедителни, само че нейната гледна точка е друга. И клетката, и чове­кът искат да живеят и да осъществяват своите интереси и представи за свобода. Всеки от тях е готов да жертва за това другия. Чове­кът оперира, облъчва и трови раковите клетки до­тогава, докато може - победят ли те, въпреки всичко, той става тяхна жертва. Това е праста­рият конфликт на природата: изяждам или ме изяж­дат. Всъщност човекът вижда безогледността и недалновидността на раковата клетка, но дали вижда, че и самият той се държи така, че и ние, хо­рата, се опитваме да осигурим своето оцеляване според концепцията на рака?

Това е ключът към раковото заболяване. Не слу­чайно нашето съвремие толкова много страда от рака, толкова вманиачено се бори с него и при това безуспешно. (Проучванията на американския изследо­вател на рака Хардин Б. Джоунс установяват, че перспективата за живот изглежда по-голяма при нелекуваните ракови пациенти, отколкото при лекува­ните!) Раковото заболяване е огледало на нашето време и на колективното ни схващане за света. Из­живяваме в себе си като рак само това, което ние самите вършим по същия начин и в живота. Наше­то съвремие се характеризира с безогледна експанзия и осъществяване на собствените интереси. В поли­тическия, икономическия, „религиозния" и личния жи­вот хората се опитват да разпростират своите собствени цели и интереси без оглед на някакви ("морфологични") граници, опитват се навсякъде да изграждат опорни пунктове на своите интереси (метастази) и да налагат своите собствени цели и пред­стави, като поставят всички други в услуга на собс­твеното си предимство (принципът на паразитите).

Всички ние се аргументираме, подобно на раковата клетка. Нашият растеж върви толкова бързо, че и ние едва смогваме с доставките. Комуникаци­онните ни системи обхващат цял свят, но комуникацията с нашия съсед или партньор все още не ни се удава. Човекът разполага със свободно време, без да умее да го използва. Произвеждаме и унищожаваме хранителни продукти, за да манипулираме цени­те. Можем удобно да пропътуваме целия свят, но не познаваме себе си. Философията на нашето вре­ме не позволява никаква друга цел, освен растеж и напредък. Човек работи, експериментира, изследва - защо? Заради напредъка! Каква е целта на напредъка? Още по-голям напредък! Човечеството пътува без цел. Раковата клетка по нищо не изостава от слепотата и късогледството на съвременните хора. За да тласка напред икономическата експанзия, човек от десетилетия експлоатира околната среда (в ролята на хранителна среда и гостоприемен стопа­нин, а сега „с учудване" установява, че смъртта на този стопанин означава също и собствената му смърт. Човечеството гледа на целия свят като на своя хранителна среда: растения, животни, сурови­ни. Всичко сякаш съществува единствено и само за това, за да можем ние, хората, несмущавани да се разпростираме върху Земята.

Откъде накъде хора, които се държат по този начин, имат смелостта и наглостта да се оплакват от рака? Та той е само наше огледало - показва ни нашето поведение, нашите аргументи, както и края на този път.

Не е нужно ракът да бъде побеждаван - той трябва само да се разбира, за да можем и ние да се научим да разбираме себе си. Защо хората винаги искат да разбият огледалата, само защото не харес­ват отраженията на лицата си? Хората имат рак, защото те са рак.

Ракът е нашият голям шанс да открием чрез него собствените си грешки и заблуди в мисленето. Нека направим опит да открием слабите страни на онзи модел, който ракът и ние използваме като предста­ва за света. Ракът се проваля заради поляризацията „аз и общността". Той разчита само на това „или - или" и се стреми да осигури собственото си оцеля­ване, независимо от окръжаващата  среда, като твърде късно забелязва, че продължава да зависи от нея. Липсва му идеята за по-голямо, всеобхватно единство. Той вижда единството само в своето соб­ствено разграничение. Това криво разбиране за един­ството хората споделят с рака. Човекът също се разграничава в своето съзнание, като най-напред възниква раздвоението между аз и ти. Човек мисли в „единства", без да разбира безсмислието на такова понятие. Единството е сумата от всички битиета и не познава нищо извън себе си. Разчлени ли се единството, създава се множество, но това множество, в края на краищата, остава съставна част на единството.

Колкото повече се разграничава едно его, толкова повече губи то усета си за цялото, от което си остава само една част. У егото се създава илюзия­та, че би могло да направи нещо „само". „Само" оба­че означава само едно, т. е. да бъде едно с всичко, а не да се отдели от останалото. В действител­ност не съществува истински обособена част от Вселената. Само нашият аз може да си въобразява това. Според степента, в която азът се капсулира, човек губи своето „religio", обратната връзка с пра-основата на съществуването. Егото се опитва да задоволи своите нужди и да диктува пътя. При това за аза е желано и правилно всичко, което служи на по-нататъшното разграничение, на различие­то, защото с всяко подчертаване на границата той се усеща по-ясно. Егото се страхува само от това да стане едно с всичко, понеже това би било предпоставка за неговата смърт. С прекомерни усилия, интелигентност и добре обосновани аргументи его­то защитава своето съществуване и използва в свой интерес най-свещените теории и най-благород­ните намерения - важното е да оцелее.

По този начин възникват целите, които всъщ­ност не са такива. Напредъкът, като цел, е абсурд, защото той няма крайна точка. Истинската цел може да се състои само в промяна на досегашното състояние, но не и в простото продължение на това, което така и така вече е налице. Ние, хора­та, сме ориентирани към полярността, а какво бих­ме могли да подхванем с една цел, която е само по­лярна? Нарича ли се обаче целта „единство", това означава коренно различно качество на съществува­нето, в сравнение с изживяваното от нас в поляр­ността. Да се даде на човек, хвърлен в затвора, шанса да го смени с друг затвор, не е особено прив­лекателно, дори и да се предлага малко повече ком­форт. Да му се даде обаче свобода, е качествено съ­ществена крачка. Целта обаче, която се нарича „единство", може да се постигне само когато човек жертва аза си, защото докато има аз, има ти и до­тогава ние сме в полярността. „Прераждането на духа" винаги се предшества от една смърт и тази смърт засяга аза. Ислямският мистик Руми обобща­ва тази грандиозна тема в следния кратък разказ:

„Един мъж застанал пред вратата на своята въз­любена и потропал. Глас отвътре попитал: „Кой е?" - „Аз съм" - отговорил той. Тогава гласът казал: „Тук няма достатъчно място за мен и за теб." И вратата останала затворена. След година самота и терзания мъжът пак дошъл и похлопал. Отвътре се обадил глас: „Кой е?" - „Ти си" - казал мъжът. И вратата била отворена."

Докато нашият аз се стреми към вечен живот, ние винаги ще се проваляме точно така, както и ра­ковата клетка. Раковата клетка се различава от клетката на тялото по надценяването на нейното собствено его. В клетката клетъчното ядро съот­ветства на мозъка. В раковата клетка непрекъсна­то нараства значението на ядрото и поради това се увеличава и големината му (рак се диагностицира също въз основа на морфологичното изменение на клетъчното ядро). Това изменение на ядрото съответства на свръхизтъкването на главата и на егоцентричното мислене, с което се характеризира и нашето съвремие. Раковата клетка търси Вечния Живот в материалното размножаване и експанзия­та. Както ракът, така и човекът не схващат, че те търсят вътре в материята нещо, което не може да се намери там, и това нещо е животът. Човек обърква форма и съдържание и се опитва чрез размножаване на формата да получи жадуваното съдървание. Още Иисус обаче поучава: „Който иска да запази живота си, той ще го загуби."

Затова всички школи на посвещението от прас­тари времена проповядват обратния път: да се пожертва формалният аспект, за да се вникне в съдържанието, или с други думи: азът трябва да умре, за да можем ние да се преродим в същността. Обърнете внимание, че същността не означава мо­ята същност, а самата същност. Тя е центърът, който е навсякъде. Същността не притежава ни­каква обособена същност, тъй като тя обхваща всичко съществуващо. Тук най-после отпада въпро­сът: „Аз или другите". Същността не познава ни­какви други същности, защото тя е всеединството. Такава цел с основание въздейства застрашително върху егото и не е привлекателна. Затова не тряб­ва да се учудваме, когато егото предприема всички възможни опити да замени тази цел на единението с целта на едно голямо, силно, мъдро и просветлено его. Повечето пътешественици, поели по езотеричния, както и по религиозния път, се провалят пора­ди това, че техният аз, с който те още се иденти­фицират, никога не може да бъде просветлен или спасен.

Великото дело винаги предполага жертване на аза, смърт на егото. Ние не можем да спасим своя аз, а само да се освободим от него; тогава ще бъдем спасени. Страхът, че тогава вече няма да съществуваме, появяващ се най-после на това място само потвърждава колко много се идентифицираме със своя аз и колко малко знаем за своята същност. Тъкмо тук обаче се крие възможността за решава­не на проблема с рака. Едва когато бавно крачка по крачка се научим да поставяме въпроса за непрек­лонността на своя аз и да се разкриваме, започваме да се изживяваме като част от цялото и с това да поемаме отговорност за него. Тогава схващаме, че благото на цялото и нашето благо са едно и също, защото ние, като негова част, също сме едно с всичко. Всяка клетка съдържа цялата генетична информация на организма и би трябвало само да схване, че фактически тя е цялото! „микро­космос = макрокосмос" ни учи херметичната фило­софия.

Мисловната грешка се състои в разграничаване­то между аз и ти. Така се създава илюзията, че чо­век би могъл особено успешно да просъществува, като аз, именно като пожертва ти и го използва за хранителна среда. В действителност обаче няма възможност да се отдели съдбата на аз и ти, на частта от цялото. Смъртта, която раковата клетка подготвя на организма, се превръща и в ней­на собствена смърт, както например смъртта на околната среда включва нашата собствена смърт. Раковата клетка вярва в отделеното от нея „вън­шно", както хората вярват във външното. Тази вяра е смъртоносна. Лекът се нарича любов. Любов­та лекува, защото отваря границите и допуска дру­гиго да влезе вътре, да стане едно. Който обича, не поставя своя аз на първо място, а изживява една по-пълна цялостност. Който обича, чувства люби­мия точно така, като че ли е самият той. Това важи не само за човешката раса. Който обича едно животно, не е възможно да гледа на него - по чис­то икономически съображения - само като на доставчик на храна. Тук имаме предвид не някаква сан­тиментална псевдолюбов, а онова състояние на съзнанието, което наистина усеща нещо в общността на всичко съществуващо. Не и онова често среща­но поведение, при което човек се опитва да компенсира неосъзнатото си чувство за вина предизвикано от собствените потиснати агресии, чрез „добри дела" или пресилена „любов към животните". Ракът не проявява изживяна любов, ракът е перверзна лю­бов:

Любовта преодолява всички граници и пречки.

В любовта противоположностите се съединяват и сливат.

Любовта е единение с всичко, тя се разпростира върху всичко и не се спира пред нищо.

Любовта не се страхува дори от смъртта, защо­то любовта е живот.

Който не изживява тази любов в съзнанието, гро­зи го опасност любовта му да затъне в телесността и там да търси осъществяване на своите закони като рак:

Раковата клетка също преодолява всички граници и пречки. Ракът неутрализира индивидуалността на органите.

Ракът също се разпростира върху всичко и не се спира пред нищо (образуване на метастази).

Раковата клетка не се страхува от смъртта.

Ракът е любов на погрешна плоскост. Съвършен­ство и единение е възможно да се осъществява само в съзнанието, но не и вътре в материята, тъй като материята е сянката на съзнанието. Вътре в преходния свят на формите човек не може да извър­ши това, което принадлежи към плоскостта на непреходното. Въпреки всички усилия на онези, които искат да направят света съвършен, никога няма да има здрав свят без конфликти и проблеми, без търкания и сблъсъци. Никога няма да има здрав човек без болест и смърт, никога няма да има всеобхват­на любов, понеже светът на формите живее от гра­ниците. Все пак, всички цели могат да се осъщест­вяват - от всеки и по всяко време - стига той да прозре зад формите и по този начин да освободи своето съзнание. В полярния свят любовта води до вкопчване, а в единството - до преливане. Ракът е симптомът на криворазбраната любов. Ракът се стряска само пред истинската любов. Символ на ис­тинската любов е сърцето. Сърцето е единствени­ят орган, който не може да бъде поразен от рака.

* От „Болестта като път", Торвалд Детлефсен, Рюдигер Далке, изд. Кибеа

Картина: The Sick Woman, c.1663-1666, by Jan Steen - commons.wikimedia.org

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK