„Натрапчивият оптимизъм е един от начините да озаптим тревогите си, защото избягваме сблъсъка си с тях.“

 

Силата на негативното мислене 

Първите стъпки по пътя към здравето са свързани с освобождаването ни от предразсъдъците за полезния ефект от т.нар. „позитивно мислене“. Чет и брой нямат случаите, когато съм сядал до обезсърчените пациенти в палиативното отделение и съм изслушвал как не могат да проумеят с какво са заслужили рак. Един от тях, мъж на около 60 години, ми каза: „Винаги съм мислил позитивно. Нито за миг не съм допускал песимистични мисли в главата си. Как стана така, че заболях от рак?“

Като антидот на крайния оптимизъм обикновено препоръчвах силата на негативното мислене. В шеговит контекст, разбира се. Всъщност вярвам в силата на мисленето като цяло. Ако започнем да мислим само позитивно, автоматично изключваме онези области от реалността, които ни нападат като негативни. Точно това правят повечето хора, които прегръщат идеята за позитивно мислене. Но автентичното позитивно мислене включва всички аспекти на действителността. Само така можем да сме уверени, че имаме сили да се изправим пред цялата истина, независимо каква може да се окаже тя. Доктор Майкъл Кер изтъква, че натрапчивият оптимизъм е един от начините да озаптим тревогите си, защото избягваме сблъсъка си с тях. Този тип позитивно мислене е механизъм, чрез който нараненото дете оцелява. Възрастният, който продължава да бъде уязвим, без да го осъзнава, превръща отбранителния модел в житейски принцип.

Появата на дадени симптоми или заболяване трябва да ни накара да се запитаме следните два въпроса: Какво ни казва тази болест за миналото и настоящето? Какво ще ни помогне в бъдеще? Обичайната практика е да се акцентира само върху втория въпрос, без да се търсят причините за заболяването. Подобни „позитивни“ подходи изпълват рафтовете на книжарниците и постоянно излизат от устите на лекарите. За да се изцелим, е нужно да съберем смелостта да мислим и негативно. И тук не става дума за самосъжаленията и песимизма, които пък се представят за реализъм. Всъщност ни е необходимо да преценим кое не функционира нормално. Къде няма баланс? Какво пренебрегваме? На какво тялото ни казва „не“ и „стига толкова“? Ако не си зададем тези въпроси, стресовете в нас, които рушат баланса, ще си останат скрити. И дори още по-важно – избягването на тези питания само по себе си е стрес. Първо, „позитивното мислене“ се основава на несъзнателното убеждение, че не сме достатъчно силни, за да се справим с реалността. Допускането на този страх да властва над нас причинява задържането на емоционалното развитие в детска възраст. Няма значение дали убеждението е съзнателно или не, то е форма на стрес. Второ, липсата на съществена информация за нас като индивиди, а също и за положението ни спрямо средата, в която живеем, е един от най-мощните източници на вътрешно напрежение, което активира съответните реакции в ендокринната ос. Трето, стресът спада с повишаването на независимия и самостоятелен контрол.

Трудно бихме могли да бъдем самостоятелни, ако се оставим на произвола на бурното течение, което представляват социалните отношения. Не по-малки трудности идват и от чувствата за вина, непременно да сме обвързани с някого, от стремежа за успехи, от страховете пред началниците, скуката и самотата. Причината е проста – автономия не е възможна, докато нещо определя действията ни. Подобно на листото, подхвърляно от вятъра, зависимият човек бива контролиран от по-могъщи сили. Самостоятелната воля не се задейства дори когато той си мисли, че е „избрал“ напрегнатия си начин на живот и смята, че заниманията му носят удовлетворение. Решенията, които взима, са пристегнати с невидими окови. А когато накрая се събуди, поклаща глава и казва досущ като Пинокио: „Колко глупав съм бил, докато бях кукла на конци.“

Джойс – университетската преподавателка с астмата – се чувства неловко, когато казва „не“. Дробовете ѝ го изричат вместо нея. Нейното неудобство да отказва не е страх от другите хора, а от празнотата, която усеща, ако не работи до предела на силите си.

– Тази празнота си е направо ужас – признава тя. – Ужас, че ако не върша, каквото очакват от мен, все едно не съществувам.

Ако се довери на силата на негативното мислене, тя би могла да приеме своето страховито чувство за празнота, което я мъчи. Така би разбрала дали тази празнота наистина е толкова страшна и нужно ли е веднага да се опитва да я запълва с позитивни подвизи. Мишел, която на 33 години научава, че е с рак на гърдата, е свикнала да търси утеха в стария си навик да фантазира.

– Нормално е, че живеех в измислен свят – обяснява тя, докато описва нещастието си през детството. – Някак по-безопасно е. Измисляш си правила и подробности, които те правят доволно спокоен и щастлив. Истинският свят е съвсем различен.

В продължение на две години е правено проучване сред пациентки с рак на гърдата, което показва, че с най-неблагоприятни прогнози са онези, които имат склонност да живеят в илюзорни светове. Същото се отнася и за жените, които избягвали да проявяват негативни емоции. Според друго изследване на пациентки, при които ракът на гърдата се появил повторно, вероятността за летален изход в рамките на една година е особено голяма при онези, които не осъзнавали психологическия си стрес и били описвани от познатите си като „доста спокойни“.

Честият извод, че хората с по-жизнерадостни и необременени от проблеми мисли са по-податливи на заболявания, привидно противоречи на здравата логика. Битува почти всеобщото убеждение, че позитивните емоции непременно са в основата на крепкото здраве. Макар да е вярно, че непресторената радост и доволството оказват положително влияние върху организма, „позитивните“ настройки, които целят да прикрият психологичния дискомфорт, понижават устойчивостта на болести.

Ако едно дете постоянно получава противоречиви послания от близките си, това води до разстройства в развитието на мозъка му. Понижава се способността да се преценява средата, включително да се разпознава полезното от вредното. Наранените по този начин хора, са по-склонни да взимат решения, които им носят още повече стрес. Колкото повече потискат тревогите си с „позитивни мисли“, отрицание на реалността или фантазиране, толкова по-дълго стресът работи в тях и нанася поражения. Ако човек не умее да усеща горещината и да я взима предвид, има голяма вероятност да изгори.

Неизбежно е, че негативното мислене от най-откровения тип ще ни изправи пред болезнените теми и конфликтите, които сме отбягвали досега. Няма как да бъде другояче. Непреодолимият стремеж на детето да избягва болката и опасностите е в основата на личностни характеристики или поведенчески модели, които по-късно, вече като възрастен, го предразполагат към болести. 

Набирането на смелост да мислим негативно ще ни позволи да се видим такива, каквито сме. Наблюдава се забележително сходство в поведенческите модели на пациентите с различни заболявания, споменати дотук. Те потискат гнева си, отричат да са уязвими и имат стремеж към свръхнезависимост. Никой не избира да бъде с такива характеристики преднамерено и не ги проявява съзнателно. Негативното мислене ни помага да разберем какви са били истинските условия в живота ни и как са се оформили възприятията ни за заобикалящата ни среда. Емоционално изтощителните взаимоотношения с роднините се сочат като рисков фактор за почти всяка категория от по-сериозните болести – от дегенеративните неврологични заболявания до автоимунните.

Силата на негативното мислене води и до осъзнаване на преувеличената ни издръжливост. Упорито сме си наложили образ на твърди и дейни, с който прикриваме нашата слабост – относителната слабост на всяко дете. Няма нищо срамно в това да си крехък и деликатен. Човек може да е силен и все пак да се нуждае от помощ. Може да е овладял до съвършенство някои аспекти на живота, но да е напълно объркан от други. Ако се научим да мислим негативно, ще престанем да подценяваме личните си емоции и нужди. В интервютата за тази книга събеседниците ми прибягваха до честата употреба на думи и фрази като „само мъничко“, „може би“, „не особено“. 

Живея ли живота си както ми се иска или живея така, че да отговарям на чуждите очаквания? Колко от нещата, в които съм вярвал и съм правил, са действително за мен, а не за поддържането на образа, създаден с убеждението, че е нужен, за да се харесвам на родителите ми?

С негативното мислене можем да търсим безстрашно нещата в нас, които ни пречат или не работят оптимално. От многобройните проучвания стана ясно, че склонните към натрапчиво позитивно мислене по-често развиват разни заболявания и са с по-малки шансове за оцеляване. Автентичното позитивно мислене е друго – то ни помага да преодолеем страха и да видим цялата истина, независимо каква е тя.

От: „Когато тялото казва „Не“. Цената на скрития стрес“, Габор Мате, изд. ЛИК 
Снимка: en.wikipedia.org