„Покрай живота ми като бездънното море пя мъката на любовта, а радостта на любовта пя като птиците в разцъфналите й градини.“
(Tagore, c.1925)
♥ Залутани птици, 1916 г.
(фрагмент от поемата)
Смъртта е включена в живота, както и рождението.
Вървенето е и в повдигането на крака, и в спускането му.
Проникнах в простото значение на шепотите ти в цветята и във слънцето – сега ме научи да разпознавам думите ти в болката и във смъртта.
Цветето на нощта бе закъсняло, когато го целуна утринта, то потрепери и с въздишка падна на земята.
През тъгата на всички неща аз долавям тананикането на Вечната Майка.
Дойдох на твоя бряг като далечен странник, живях в дома ти като гост, напускам прага ти като приятел, моя Земя.
Нека мислите ми дойдат при вас, когато си тръгна, като зарята след залез в полите на звездната тишина.
Запали в сърцето ми вечерницата на покоя и нощта тогава нека ми зашепне за любов.
Аз съм дете в нощта.
През покривалото на мрака, Майко, към теб ръцете си протягам.
Работният ден свършва. Скрий лицето ми в прегръдките си, Майко. Нека да сънувам.
Дълго гори светилникът на срещата; но при раздялата изгасва в миг.
Едничка дума запази за мен в безмълвието си, о, Свят, като умра: „Обичах."
Ние живеем в този свят, когато го обичаме.
За мъртвите нека да има безсмъртие на славата, за живите – безсмъртие на любовта.
Виждал съм те, както в просъница детето вижда майка си в предутринния здрач и се усмихва, и заспива пак.
Отново и отново ще умирам, за да узная, че животът е неизчерпаем.
Като вървях по пътя с множеството, зърнах твоята усмивка на балкона и запях и тъй забравих за шума.
Любовта е самият живот в пълнотата му – като чашата с виното в нея.
Те палят своите светилници и пеят свои думи в своите си храмове.
Но птиците възпяват твойто име в твоите зори – защото твойто име значи радост.
В сърцевината на мълчанието си ме въведи, с песни сърцето ми да преизпълниш.
Нека които искат, да живеят з своя съскащ свят на фойерверките.
Сърцето ми ламти за твоите звезди, мои Господи.
Покрай живота ми като бездънното море пя мъката на любовта, а радостта на любовта пя като птиците в разцъфналите й градини.
Щом пожелаеш, изгаси светилника. Ще опозная тъмнината ти и ще я заобичам.
Когато в края на деня застана пред тебе, ти ще видиш белезите ми и тъй ще знаещ, че съм имал рани, но че съм имал също изцеление.
Някой ден аз ще ти пея в изгрева на някакъв друг свят: „Виждал съм те някога на земна светлина, в човешка обич."
В живота ми доплават облаци от други дни, но вече не за да поръсят дъжд или за да докарат буря, а да обагрят залеза на моето небе.
Истината повдига срещу себе си вихрушка, която пръска семената й на четири страни.
Снощната буря короняса утринта със златен мир.
Истината сякаш идва с последната си дума – и последната й дума ражда следващата.
Честит е онзи, при когото славата не е по-бляскава от истината.
В сърцето ми прелива сладостта на твойто име, щом забравя своето – като зарите утринни на твойто слънце, когато се стопи мъглата.
Смълчаната нощ има прелестта на майката, а гласовитият ден – на детето.
Светът обичаше човека, додето се усмихваше. Светът се побоя от него, когато се разсмя.
Господ очаква в мъдростта човек да си възвърне детството.
Нека почувствам, че светът е въплътяване на твоята любов – тогава моята любов ще му помогне.
Твоето слънце се усмихва в зимните дни на сърцето ми и ни за миг не губи вяра в пролетния му цъфтеж.
В своята обич Бог целува крайното, човек – безкрайното.
Снимка: Tagore (c. 1925), en.wikipedia.org