„Неговият нарцисизъм, неговата любов към самия себе си се нуждаят от непрекъснато потвърждение; затова той лесно се поддава на ласкателства, на които обича да вярва.“
(Vanity by Auguste Toulmouche (1829-1890)
♥ Хистеричният човек и любовта
Хистеричният човек обича любовта. Той я обича както обича всичко, което е в състояние да засили самочувствието му: възбудата, екстаза, страстта; той обича да достига върховите точки на преживяването. Ако можем да разгледаме Аполоновото начало като копнеж на един по-скоро натраплив човек, то Дионисиевото е копнежът на хистеричния. Преодоляващите граници преживявания го привличат; но не както при депресивния като отказ от Аз-а, а като разширяване на Аз-а, като апотеоз на Аз-а. Ако депресивният човек се опитваше да трансцендира себе си в снемащото границата на Аз-а отдаване и в симбиотичното сливане, то хистеричният се опитва да достигне до такава интензивност на преживяването, която да му позволи да израсне над самия себе си.
Затова човекът с хистерични черти е интензивен, страстен и изискващ в любовните си отношения. Той търси преди всичко потвърждение на самия себе си; той се опиянява от своята любов и от тази на партньора, и вижда в това една от кулминациите на живота. Той умее да създава еротична атмосфера и знае как да омагьосва, често е майстор на еротиката. Хистеричният умело свири на този инструмент и владее всички негови нюанси – от флирта през кокетството до прелъстяването. Той отлично знае как да даде на партньора чувството, че е достоен за любов, нещо, което много допринася за неговия чар и сексапил. Той притежава голяма сугестивна сила, от която човек трудно може да се изплъзне — той така убедително представя своите достойнства и очарование, че е трудно да не му се повярва.
В любовта хистеричният особено много залага на споменатата по-горе сила на желанието. Той е човекът на „veni-vidi-vici“ и завладява крепостта с щурм, а не чрез продължителна обсада. Той умее да общува с другия пол; контактът с него никога не е скучен. Той често обича любовта повече отколкото партньора и, изпълнен с любопитство и жажда за живот, иска да опознае възможно най-много нейни форми и образи. Той обича блясъка и великолепието, празненствата и забавите, винаги е готов да се весели, а и умее да организира празници; със своите чар, темперамент, обиграност и директност той обикновено е център на вниманието. Единственият смъртен грях е да не го сметнеш достоен за любов, това той трудно може да понесе, камо ли да прости. С него можеш да предприемеш всичко; колкото по-сензационен е животът, толкова по-добре – скуката е нещо убийствено, а когато е сам, тя лесно го връхлита. Хистеричните са такива – цветни, жизнени, раздаващи се партньори, спонтанни в своите чувствени излияния, способни интензивно да изживяват мига. Те обичат да се наслаждават, богати са на фантазия и гледат на всичко като на игра. Верността не е толкова важна за тях поне собствената; тайните любови притежават едно особено очарование и създават пространство за романтичната им фантазия.
Колкото повече става дума за същински хистерични структури на личността, толкова повече се засилва изискващото поведение и се надценява потребността от намиране на потвърждение. Тогава любовната връзка се превръща в институция, която е необходима на човек за себеутвърждаването му, която постоянно трябва да представя свидетелства за неговата неустоимост. Защото самочувствието на хистеричните се гради преди всичко на такива успехи, на възхищението, отразено в очите на другия, на биването-желан. Естествено с годините това става все по-трудно, тъй като тяхната привлекателност, основана предимно на външността, отслабва, и тогава те преживяват дълбоки кризи, свързани с възрастта. Хистерикът се нуждае от партньора; но не защото смята, че не е способен да живее без него, както депресивният, а като огледало, в което желае да види отразен себе си като достоен за любов, като средство за повишаване на лабилното си самочувствие. Неговият нарцисизъм, неговата любов към самия себе си се нуждаят от непрекъснато потвърждение; затова той лесно се поддава на ласкателства, на които обича да вярва. Така че партньорът му е необходим преди всичко, за да го уверява в неговия чар, хубост, значимост и други достойнства. Затова той е склонен към нарцистичен избор на партньор; но не заради страха от „съвсем различното“ в противоположния пол, както шизодният, а защото търси в партньора нещо възможно най-подобно на самия себе си, защото иска да открива себе си и да обича себе си в партньора.
Нерядко обаче някои хистерични представители и на двата пола търсят незабележими партньори, в сравнение с които те изглеждат още по-блестящи, и които безрезервно им се възхищават. Това напомня на баснята за пауна, който искал да се ожени за една обикновена кокошка; в съвета служителката сврака изразила своето учудване от обстоятелството, че един толкова великолепен паун иска да сключи брак с невзрачната кокошка, на което той отвърнал тържествено: „аз и моята жена ме обичаме до полуда.“
Такива отношения, стъпили здраво на желанието за намиране на потвърждение, естествено в никакъв случай не са устойчиви на кризи; партньорът едва ли е в състояние напълно да задоволява тези потребности. Тогава човек си търси нов партньор, с когото се разиграва същата история. Към тази група спадат отявлените донжуани и мъжемелачките, които сякаш колекционират скалпове и чието самочувствие зависи от броя на техните жертви; за тях любовта е само една игра, в която те на всяка цена трябва да спечелят. Тъй като техните любовни претенции са твърде големи, животът им е низ от разочарования; недоволство, капризи, лошо настроение и оплаквания, изискване на все нови и нови доказателства за любов, за които не малка роля играят финансовите възможности и общественият успех на партньора, в които хистеричните искат да се отразят, сякаш са техни собствени. И понеже хистеричният човек извлича самочувствието си почти изцяло от доказателствата за любов, той е ненаситен в това отношение, а средствата и пътищата за тяхното изтръгване са най-разнообразни: сравняване на партньора с другите, които обичат „истински“; изтъкване на обстоятелството, че някой друг би направил всичко за него; сцени и страстни упреци, че твърде малко му се предлага; реакции като при катастрофа, когато партньорът се дистанцира. Във всичко това често се среща една трудна за разгадаване смесица от чувство и пресметливост, така че партньорът никога не знае, къде точно се намира.
Любовният живот на хистеричните хора е затруднен от обстоятелството, че в сравнение с другите те по-дълго остават фиксирани към първите значими фигури от противоположния пол и по-трудно могат да се освободят от идентифицирането с тях. Това се дължи на факта, че хистерията се появява през последната фаза от детското развитие – приблизително от четвъртата до шестата година, – в която детето, както ще видим по-нататък, се идентифицира със заварените образци и придобива първите предформи на своята по-късна нагласа към собствения и другия пол. Принципно съществуват следните възможности: човек повтаря по отношение на партньора някогашната си детински-обожаваща или идеализираща нагласа към родителя от противоположния пол или към брата или сестрата, и следователно очаква от него мъжа-мечта или жената-мечта. Или човек пренася като очакване върху партньора старите разочарования, страх или омраза, породени от значимите фигури в детството и останали непреработени, следователно своя негативен опит, така че по-късните отношения от самото начало са обременени с предразсъдъка, че мъжете или жените са такива, каквито сме ги преживели за пръв път. Тогава човек проектира върху партньора някогашния образ на бащата или на майката и се настройва към тази своя проекция по същия начин, по който е бил настроен към праобразите, без да е в състояние да оцени справедливо нито партньора, нито своята собствена партньорска роля, защото е останал заклещен в старата си роля на син или дъщеря.
Един следващ пример за зависимостта на хистеричните хора от най-ранните значими фигури, т.е. от техния „семеен роман“, е обстоятелството, че те нерядко попадат в любовни триъгълници, в които несъзнавано повтарят своето положение между родителите, което най-често се среща при единствени деца в семейството. Те попадат в тези любовни триъгълници неволно и сякаш съдбовно, както обикновено те се изразяват; такава очевидно е тяхната орис — всички жени, съответно мъже, които им харесват, вече винаги са обвързани. В действителност те търсят тъкмо такива обвързани партньори, влизат в интимни отношения с тях със съзнанието, че те не са свободни, и така повтарят старото съперничество, което като син или дъщеря са имали с бащата, съответно с майката. Те остават фиксирани към това, да нахлуват във връзката на двама партньори и да отнемат единия от другия, като си съперничат с партньора от техния пол и се опитват да го изместят; в същото време обаче те се боят от връзка, в която партньорът е свободен, защото по този начин към тях биха били отправяни по-сериозни и обвързващи изисквания.
Трябва да познаваме житейската история на тези хора, за да разберем тяхното поведение; те обикновено само предават по-нататък греховете, които са били извършени спрямо тях: в семейството те са нямали възможността здравословно да разгърнат своята женственост или мъжественост, твърде много са били обвързани със семейството си; или са нямали образци за развитието на своята полова роля, защото са били отхвърлени в нея, или пък защото пола в тях е бил пробуден твърде рано и неуместно, и така мъжкото и женското е констелирано, преди те да са придобили дотолкова идентичност и самочувствие, че да могат да развият мъжа или жената в себе си, следователно преди духовно да са съзрели за половото.
От: „Основни форми на страх“, Фриц Риман, изд. „ЛИК“, 2002
Картина: Vanity by Auguste Toulmouche (1829-1890), commons.wikimedia.org
