„Лоша завист е, когато виждаме свещите на другите и усърдно ги гасим. А добра завист е, когато се запалваме един от друг.“
Тъй като всички сме социални създания, чувството за завист е познато на всеки от първа ръка. Но можем ли наистина да оценим завистта? Не онова детско раздразнение, която натоварва сърцето с безплоден товар, а мощният източник на енергия, който трябва да бъде насочен в полза на работа?
- Виж тези момчета, – казваше мама. – Те са добри, добре им се получава. И ти можеш да го направиш също толкова добре.
От детството се нуждаем от примери, насърчаващи ни да постигнем нещо повече. Човек се развива, завиждайки на другите – понякога осъзнато, понякога неосъзнато. За да се движи напред, трябва всеки път да се проникне от впечатлението от следващото състояние и да се устреми към него. Новото стъпало започва с това, че си го представяш, искаш го, завиждаш на онези, които го имат. Можеш да завиждаш дори на себе си от бъдещето. Но без тези ярки илюстрации от днес не можеш да го направиш.
Завистта е лоша, когато изисква да принизиш „самозабравилите се“ от обкръжението ти или да слезеш на нивото на лошата среда. Но, ако искаш да станеш като на-добрите около теб, тогава завистта е полезно и незаменимо средство, което те подтиква към подем.
Помня, че родителите ми купуваха списания за наука и технологии, за медицина. Домът ни беше пълен с плочи, след това започна ерата на телевизията. Пред мен се откриваше свят, привличащ с безброй възможности и разпалващ желания. До сълзи завиждах на космонавтите: „Как може това да се случва без мен?“. Завистта ме буташе напред, дърпайки здраво платната на надеждата.
Ако вземеш завистта от детето, какво ще остане? Растение. Въпреки, че дори растението е от думата расти, то първоначално е пропито от образа на своята бъдеща зрялост.
Всяко постижение, всяка стъпка започва с потенциала, който се разкрива на човека, свири на струните вътре в него и предизвиква завист. Оттук и всички наши детски игри, в които се чувстваме по-силни, по-умни, по-възрастни, в нещо по-добри. Оттук са и нашите стремежи и амбиции.
Но човешкият егоизъм не спи и си присвоява този порив, яхва тази вълна, принуждавайки те да се съревноваваш, да дърпаш одеялото към себе си, да мачкаш другите, да ходиш по главите им, да воюваш, да унищожаваш. Това, което би могло да бъде добро, е опорочено и извратено. Когато се комбинира с егоизъм, завистта става разрушителна.
Природата ни даде съкровище, а ние го развалихме, както и другите ѝ дарове. Животните се хранят едно с друго инстинктивно от насъщна необходимост, без доминиране, без желание да унижат някого, да навредят на някого. Човек от завист е готов да изкорени, да унищожи целия свят, само за да постави другите „на място“.
„Нека не аз да завиждам, а на мен да завиждат“ – това е жалкото мерило на нашите усилия. От хилядолетия егоизмът расте в хората, предизвиквайки войни, довеждайки до смърт цели цивилизации. Понякога, задушавайки се в страданието, ние спираме, успокояваме се. Но не за дълго. Новата касапница е само въпрос на време.
На тъмно
„Душата на човека е свещ на Твореца“ ~ Мишлей
Лоша завист е, когато виждаме свещите на другите и усърдно ги гасим. А добра завист е, когато се запалваме един от друг.
Може да ни стори, че няма защо да страдаме. Нека всички да са добре. Нека всички да бъдат вътрешно развити, толерантни, благосклонни, дори на елементарно ниво, за да живеем заедно в мир, правилно да използваме ресурсите и де се подкрепяме един друг.
Но нашата природа е структурирана по различен начин: тя се фокусира върху това, което имат другите и го сравнява със собствените ни достояния. Чуждото вади очите. Не може всички да бъдат добре, защото не го искаме. Ако всички са удовлетворени, то никой не е удовлетворен. Поне в нещо трябва да се откроявам, за да могат другите свещи да избледняват на фона на моята. А още по-добре е другите да угаснат. Нека завистта да свети в другите, а не светлината.
Така че, духайки свещите на другите, ние гасим нашите…
В този затворен кръг, в тези тъмни сенки на егоизма човечеството броди от незапомнени времена. Няма значение какво искам. Важното е какво ще ме издигне над другите. Моята цел не е да стана по-добър, а да стана по-добър от другите. И това разваля всичко.
При такива отношения е невъзможно да се изгради нормален живот. Дори на теория.
Може да се бориш с природата си колкото искаш, но тя е по-силна, по-хитра, по-изобретателна. „Не искам да се показвам пред никого, не искам да се хваля с нищо, не искам да изпитвам завист и да бъда обект на завист…“ Чакай, а каква е тази твоя снимка във Фейсбук? За какво ти е нов модел смартфон? Сигурен ли си, че винаги критикуваш другите принципно, а не защото те, за разлика от теб, са успели да спечелят без последствия? И дори да си бял и пухкав, не гледаш ли какво правят другите? Не сравняваш ли успехите им с твоите в търсене на приятни различия?
Завистта не е порок
„Малцина от нас могат да понесат щастието. Имам предвид щастието на ближния“ ~ Марк ТВЕН
Завистта може да тлее или да избухне, но във всеки случай рядко я използваме правилно. И проблемът не е в нея, проблемът е в нас. Нашите ужасни критерии са лишени от здрав разум, да не говорим за истинска човечност. Нашият тесен „перископски“ поглед не ни позволява да видим единния свят. Егоистичното възприятие го разчленява на фрагменти, разделяйки и насочвайки хората към безкрайна надпревара за „личен успех“.
Този „успех“ не е нищо повече от общ провал. Целият съвременен свят е формиран от тесни интереси. Той стои върху борбата за власт и статус, върху антагонизма, върху завистта, която изисква да се издигаме не над себе си, а над другите.
И спасението е само едно – единство.
Когато хората са сплотени, те не си завиждат „черно“. Напротив, стремят се да осигурят всичко необходимо един на друг, виждайки във взаимното отдаване залог за общ и личен успех. Единството не просто ни смекчава, то променя скалата на приоритетите, осветява качествено различни ценности и ориентири, насочва човека към развитие. И много улеснява живота, защото в общата грижа за другите всеки се чувства защитен, всеки е сигурен в днешния и утрешния ден, всеки има кауза, радост, цел.
Благодарение на единството всичко се трансформира, проявява се в друга светлина. Съвсем различен е животът: наистина съм необходим и ценен, и се радвам на това. Съвсем различни са критериите: не търсим нарцистично превъзходство, не съдим по себе си, ценим добрата връзка. Съвсем различно е обществото: не завиждаме за успехите на другите и в отдаване се стремим да ги повторим, да ги надскочим.
Мога да завиждам на учени, художници, артисти, дърводелци, спортисти – и това няма да навреди на никого. В крайна сметка се гордеем не с това, което имаме, а с това, което даваме на другите. И това ни помирява, окрилява, вдъхновява, възвисява всички.
Няма нужда от нравоучения и аскетизъм. Завиждайте на здравето, завиждайте повече, завиждайте по-силно. В крайна сметка това е бяла завист, напълнена с общ подем, общ смисъл, светлина. Тя не настоява за насилие, а ни призовава един към друг, към прекрасен, пълноценен живот. Трябва само да се държим заедно, въпреки всички различия, над тях. Ако се отнасяме правилно един към друг, значи завиждаме правилно.
Източник: laitman.bg
Снимка: youtube.com - Михаел Лайтман - България
