Австралийският писател и психолог Стив Бидълф е известен със световните си бестселъри, посветени на оглеждането на деца. В най-новата си книга „Съвършеният човек“ (изд. „Колибри“) той проправя път към свръхчувството – тази част от нашия мозък, чието пробуждане би ни направило по-щастливи, по-живи и по-пълноценни. Привеждайки примери от работата си с пациенти, както и от собствения си живот на засегнат от синдрома на Аспергер, позовавайки се на връзката между невронауките и психотерапията, Бидълф извървява стъпките, които могат да ни отведат до човешкото съвършенство.
Посттравматичното израстване
Разбирането колко е крехък животът и че смъртта винаги е наблизо, е ключово прозрение за мъдър и добре живян живот. Един мой приятел, прочут журналист, се гордееше с това, че е попадал в десетки кошмарни ситуации, докато един ден се случи неизбежното и той рухна, заринат от симптомите на тревожността – натрапливи мисли, кошмари, неконтролируем гняв и цунами от вина и страх. Неспособен да намери нужната помощ дори в най-добрите лечебни заведения, той се самообразова, изучавайки методите за лечение на травми. Принуди се да го направи, защото иначе нямаше да е способен да бъде истински баща или съпруг и вероятно щеше да се самоубие – за което бе мислил често заради страданията, причинени му от симптомите. Той започна да разбира, че отвъд всичко това съществува нещо, което не може да се определи като нормалност. То е както духовна, така и когнитивна стъпка към съвършения човек. Будисткият учител Стивън Лeвин го нарича „отваряне на сърцето в ада“. Знаете онова, което знаете, но все още можете да решите дали да се доверите, да обичате и да сте спокойни. Не е лесно, но е истинско. Терапевтите са започнали да наричат това „посттравматично израстване“.
Първото ми послание към терапевтите, които обучавам, е да престанат да определят като патологии травмите на пациентите си и никога да не се опитват единствено да ги „върнат към нормалността“. Нормалността е само утешителна награда и ако сте преминали през някакво разбиващо сърцето преживяване, никога не бива да го похабявате, като се опитвате да се върнете към „добрия стар Аз“. Всъщност няма да можете да го направите. Продължете напред и го оставете да ви отведе до нови висини. Какъв е смисълът в това да страдате, ако не успеете да се превърнете в човек, изключително силно загрижен за другите и невероятно благодарен, че е жив?
Ако оставите чувствата да си вършат работата, те ще ви преведат през тази ситуация, а после и през последиците от нея, като междувременно няма да преставате да се учите и да израствате чрез онова, което се е случило. Може да ви разтърси наистина дълбоко: вие сте смъртни същества. Как изживяното променя плановете ви? Може да е мисъл, която ви спохожда ежедневно, но да е много полезна: хората правят глупости в натовареното движение. Това ще промени ли начина, по който шофирате? И така нататък.
Така че чувствата са жизненоважни процеси, които ви помагат да преодолеете събитията и последиците им. Помагат ви да изградите отново своето схващане за самите вас в света. Но какво представляват всъщност? Как функционират? Това е нещо, което всяко човешко същество на всякаква възраст трябва да знае за себе си. Започваме… Не забравяйте, че чувствата са вътрешна промяна в отговор на нещо, което се случва отвън. И това е необходима и полезна промяна. Сякаш ви е поразила мълния и сега носите в себе си това електричество.
Голямата четворка на чувствата
Чувствата са присъщи на бозайниците, а някои, като скръбта и мъката, са качества на висшите бозайници, които могат да помнят (дори слоновете и големите маймуни изпитват мъка). И ще се радвате да научите, че чувствата са нещо много просто. Също както при първичните цветове, всеки нюанс и оттенък на човешкото чувство е смесица от шепа първични емоции. Има само четири основни чувства: радост, гняв, мъка и страх. Всичко останало, всички сложни емоции, които изпитват човешките същества, като ревност, носталгия, завист и разбира се, любов, са комбинации от тези четирите. Смесените чувства обаче могат да ни запращат в различни посоки и това ги прави трудни за анализиране. Ревността например е гняв, комбиниран със страх. Но гневът изпраща послание за отблъскване, докато страхът ви кара да се приближите. Не е изненада, че тази смесица почти винаги води до бедствие. Ако сте ревниви, е по-добре да изразите страха си и по един или друг начин да се справите с него. Винаги когато изпитвате смесени чувства, едното ще е „първично“ и ако се придържате към него, вероятността да намерите изход е по-голяма.
Добрият терапевт ще ви помогне да разбиете тези сложни смесици от чувства на основните им съставки и да се справите поред с всяка една от тях. Това е добър начин за справяне с всичко, което нарушава спокойствието ви или ви тревожи. Седнете и напишете на един лист какво ви натъжава в тази ситуация? Какво ви е ядосало? От какво се страхувате? Какво ви доставя удоволствие? Това често ще ви доведе до изненадващи прозрения, до катарзис, и ще ви помогне да решите какво да правите по-нататък. Обикновено едно от четирите чувства ще е по-силно от останалите и ще трябва да обърнете внимание първо на него. След това вероятно ще изплува друго. Щом се вгледате в тях, чувствата започват да се подреждат от само себе си и взаимно да се уравновесяват. Както ще ви покажем в следващите страници, вие постепенно ще започнете да се „измъквате от батака“.
Веднъж присъствах на една чудесна терапевтична сесия, водена от моите учители Боб и Мери Гулдинг. Един млад мъж говореше за това, че се бои да разкрие истинския си Аз пред потенциалната си партньорка. Когато бе попитан защо, той отвърна: „За да не бъда отхвърлен“. Мери Гулдинг, смела седемдесетгодишна жена, с акцента на нюйоркски таксиджия, заяви: „Но ако тя не харесва истинския ти Аз, няма ли да е по-добре да го разбереш веднага? Ще можеш да се сбогуваш с нея и да продължиш напред!“. И докато гледаше как тази мисъл постепенно попива в съзнанието му, тя се усмихваше топло. „На този свят има много позитивни, сърдечни жени, които с нетърпение очакват да си намерят добросърдечен мъж.“ И когато погледна към жените в публиката, тя видя, че много от тях кимат и се усмихват.
Всяко първично чувство си има своята задача. Да започнем с най-простичкото и най-примитивното. Страхът ни помага да сме в безопасност, пречи ни да вършим рисковани или смъртоносни неща. Ако можем да се отървем от него, това решава проблема. Когато се страхуваме продължително време от нещо, срещу което трябва да се изправим, ние имаме нужда от подкрепата на други хора. Една прегръдка като за начало е достатъчна, за да успокои тялото ни – имам съюзници и получавам помощ. Тогава се включва мозъкът ни: необходимо е да съберем информация и да съставим план за изграждането на някаква структура, за да се справим с предстоящото. Да забавим ход и да обмислим добре нещата. Когато се увери, че всичко е подготвено правилно, страхът се уталожва. Работата му е свършена.
Гневът е също доста директен. Неговата задача е да ни влее енергия, за да защитим нашето пространство, да отстояваме позицията си или да попречим да заличат идентичността ни. Гневните хора имат нужда от повече пространство. Искат посланието им да бъде чуто. Да бъде взето на сериозно. Това обаче не е повод за проява на страх или насилие. Често ключът към запазването на самообладание е да се научим да изразяваме чувствата си в по-ранен етап, а не да изчакваме, докато наистина се разгневим.
Опитните родители ще се престорят на ядосани, за да накарат децата си да станат от леглото, ще повишат тон или ще говорят рязко, но без да влагат истинска враждебност. (Децата ще го почувстват и на двете нива – мозъкът им ще казва „По-добре да побързаме“, но свръхчувството ще им подсказва, че са в безопасност.) Ако трябва да си представят ядосан човек, повечето хора изграждат образа на огромен червендалест мъж, надвесен застрашително над тях. Но това е сбъркан гняв, гняв, който се използва неправилно. Гневът на здравия човек може да е шумен, отличим, но не трябва да застрашава никого. Трябва просто да се използва за установяването на някакви граници и това трябва да бъде направено сравнително спокойно.
Скръбта е по-плавна и по-дълбока. Целта й е да улесни процеса на сбогуване с ценни за нас хора или предмети, когато вече нямаме друг избор. И тук отново се започва с говорене, но докато се борим с болката от сбогуването, присъствието на някой доверен човек или дори прегръдка, докато се потапяме в скръбта, ще направи приемането й много по-лесно. Както и големи периоди от време извън нормалното ни ежедневие, в които да тъгуваме и да размишляваме. Изумителното е, че плачът освобождава в тялото намаляващи болката хормони, които помагат за изцеляването на силната душевна болка, причинена от загубата на някого или нещо. Плачът не е проблем, той е решение и означава, че нещата започват да се оправят.
Но ако скръбта е чувство, което не може да бъде избегнато, то има някои изненадващи неща, които биха ни помогнали да се освободим от нея. Танците, музиката, продължителните разходки и времето за размисъл могат също да помогнат. Най-лошото нещо, което можем да направим, е да се стремим към безчувственост, и нищо не може да обърка така процеса на тъгуването, колкото използването на алкохол и наркотици или някаква пристрастяваща дейност за бягство от него. Трябва да се изправим лице в лице със скръбта. Справянето с нея е най-продължително и бавно, защото включва пренастройване на огромни области в мозъка ни, за да се приспособим към загубата. И изходът от това ще бъде израстване, а не принизяване. Не бива просто да продължаваме нататък, това би ни лишило от нещо. Докато тъгуваме, ние скътваме части от личността или ситуацията в съзнанието ни под надпис „далеч от очите, но не и от сърцето“ като съкровени спомени. Тези спомени остават източник на живот. И изпитваме вълнение и признателност, когато си спомняме за този човек, който някога е бил част от живота ни. Тъгата, както всички останали чувства, идва на вълни, и тези вълни се уталожват до нещо като нежно поклащане, което ни напомня, че сме живи.
И накрая, радостта. Какво всъщност представлява тя? Щастието във всичките си форми – въодушевление, удоволствие, бодрост, задоволство – ни помага да се наслаждаваме на живота и да бъдем благодарни. Трябва да търсим начини и възможности да изразяваме или изпитваме радост винаги, когато можем. Танцуване, смях или просто мълчалива наслада на чудото на този свят. Щастието изпълва тялото ни с хормони, които стимулират имунитета, лекуват увредите и помагат на мозъка ни да израства. Но кой има нужда от причина, за да бъде щастлив?
Чувствата са толкова силни психологически състояния, че ние ги изпитваме наистина дълбоко в себе си, където те функционират както като компас, който ни сочи от какво се нуждаем, така и като източник на енергия, за да стигнем дотам. „Негативни“ емоции няма – всички те съществуват, за да ни помагат, защитават и стимулират живота ни. Без тях щяхме да сме доста скучни; всъщност не бихме могли да оцелеем. Прочутият невролог Антонио Дамасио е открил, че когато хората губят достъп до своите чувства (покрай някакво сериозно мозъчно увреждане или операция), интелигентността им може да не пострада, но ще имат проблеми с взимането на решения или избора на правилните действия. Той ни разказва трагичната история на изтъкнат учен, на когото заради тумор в мозъка е била премахната частта, свързана с емоциите. След това колегите му в работата го виждали как блокира пред взимането на някакво елементарно решение, като например къде да отиде да обядва. Емоциите ни помагат да вземаме решения. Това се съдържа и в начина, по който се изразяваме: „Имам чувството, че ми се разхожда“, „Имам чувството, че трябва да ида на лекар“. Емоциите ни помагат да разберем кое е ценното за нас. Сдружават се с нашето рационално мислене, за да го направят по-пълно и по-мъдро. Но те също могат да излязат извън контрол и да объркат напълно мисленето ни, затова никога не трябва да се осланяме единствено на тях.
От: „Съвършеният човек. Нов начин да използваме ума си“, Стив Бидълф, изд. „Колибри“, 2022 г.
Снимка: изд. „Колибри“
