„Кастрирането“ на спонтанността е една от характерни­те черти на западната цивилизация ♥ Пиер ДАКО

„Лишим ли се от спонтанността, прекършваме истинската си човешка природа. Да възвърнеш спонтанността си означава да излезеш от килията, в която си затворен.“

(„The running man“, 1932-1933, Kazimir Malevich)

Спонтанността: основен принцип

„Кастрирането“ на спонтанността е една от характерни­те черти на западната цивилизация. Научаваме се да не даваме израз на чувствата си, да задържаме поривите на симпатия и антипатия, да сле­дим изкъсо жестовете и усмивките си и т. н. Казано на­кратко, научаваме се на „самоконтрол“ в лошия смисъл на думата, за да се държим „възпитано“, за да избегнем възможните одумки, за да не предизвикваме обществе­ното мнение... Всичко това е в противоречие с истинско­то отношение, което бихме могли да имаме към самите нас и към останалите. По този път стигаме до външна и вътрешна скованост и започваме системно да изтласк­ваме емоциите си; или въставаме срещу лишените от спонтанност „затворени системи“ и възприемаме прека­лено освободено, разпасало и грубо поведение.

Изтритата марка

Спонтанността е фабричната марка на всяко живо съще­ство. Лишим ли се от нея, губим способността си да се „отпускаме“, да се наслаждаваме на хармонията в живо­та. Прекършваме истинската си човешка природа. Да възвърнеш спонтанността си означава: 1) да позволиш на нещата да отговарят на истинската си природа; 2) да излезеш от килията, в която си затворен.

Възвръщането на спонтанността не е лесна работа; ста­ва дума за постепенно освобождаване от страха, който също е част от западното възпитание и нерядко е причиняван от „призраци“ принадлежащи на безвъзвратно отминало време.

Сламката и гредата

Отличен начин - но доста опасен за собствената гордост - е да осъзнаем, че поведението, което не одобряваме у другия, често е плод на собствените ни постъпки. Тогава изразът „той е виновен“ се превръща в: „Моето поведе­ние е предизвикало ответна реакция, на която от своя страна реагирам, и всичко това нараства като снежна топка.“ По този начин излизат наяве множеството илю­зии, които сме хранили за себе си и които грижливо сме поддържали от страх да не видим възможната истина за личността си.

Едно друго измерение

Тогава се появява интуицията. И тя е била потискана, изтласквана, почти унищожена в името на едно чисто рационално поведение, което опъваме като защитен ек­ран пред възможната широта на съществуването и пред тревожността, породена от самата идея за спонтанност. (Каква ли беда ще ме сполети, ако се държа непринуде­но и се покажа такъв, какъвто съм?)

- Всъщност, ми каза една млада жена, спонтан­ността, която успях да си възвърна, не се оказа толкова страшно, колкото си я представях, тъкмо обратното! Забелязах, че усмивката отначало учудва, след което хората се отпус­кат и също се усмихват. Открих също, че непри­нуденото поведение нерядко премахва страха у другите (но може и значително да го засили!...), че помага да се установи контакт с тях. Така пред мен се разкриха нови пътища, намерих си нови занимания, които напълно ме задоволяват (вече срещахме подобно следствие от вътреш­ното освобождаване). Чувствам истинско облек­чение! За пръв път в живота си съм спокойна и щастлива! И най-важното - осъзнах, че в пре­дишното ми поведение нямаше нищо, което да привлече другите, а аз приписвах вината на тях, не на себе си...

Да участваш

Да си възвърнеш спонтанността означава да преоткриеш усещането за дълбока принадлежност към хората и събитията, за пълнокръвно участие в живота, пасивно или активно. Означава да се откажеш от затвореното си съществуване и от мнимия си индивидуализъм. Нужно ли е още веднъж да бием барабана, за да обявим, че чо­вешките отношения са в постоянно и абсолютно взаимо­действие?

Да напуснеш килията си

Да си възвърнеш спонтанността означава да излезеш от своята килия и да се отправиш към килията на другия, за да откриеш по какво си приличате, тъй като приликата е в основата на всяко истинско общуване. Има ли прили­ка, лесно ще разбереш откъде да влезеш в чуждата ки­лия и да установиш контакт с обитателя й, който също е скрил непринудеността си вдън земя (и е пълен с жела­ние да излезе от уединението си... при условие, че ти на­правиш първата крачка!).

Възпитанието е нещо съвсем различно от собствената ни природа и рядко се съобразява с нея. Да си възвърнем непринудеността е като да се опитаме да прехвърлим мост между двете и да запазим от възпитанието онова, което е присъщо на природата ни. А после да се освободим окон­чателно от добавките, от налепите, както и от страхове­те, с които „обществото" щедро е настлало пътя ни. Но и в този случай не трябва да се боим да покажем, че сме се променили.

Да освободим скрития си полюс

Мъжът следва да разчисти пътя пред своята Анима, своя женски, потенциален, творчески, пълен с въображение полюс, полюса на интуицията и на непринудеността. Же­ната трябва да преоткрие своя Анимус (полюса на екстравертността, на социализацията, на себеизразяването). Тук контактите с хората играят главната роля, а за да ги установим и поддържаме, би следвало вече до голяма степен да сме се освободили. Търсенето на нови активни приятелства, общуването на мъжа със стойностни жени и на жената с чувствителни и действени мъже са от из­ключително значение.

В заключение:

- Всяка наложено отвън ограничение (ритуал, догма, иде­ология и други подобни „предразсъдъци“), неусетно като вътрешна истина, накърнява свободата на Аза и може напълно да я унищожи.

-  Никой предразсъдък, никое натрапено ограничение няма да ни помогнат да почувстваме и проумеем собст­вената си личност и заобикалящия ни свят.

- Дошлото от другаде ограничение ни принуждава да се отъждествяваме с определен модел, представен ни като пример за подражание, и задушава непринудеността на усещанията, на мисленето, на действието. Отъждествя­ваме се с герои, митове, кинозвезди, с политически лич­ности...

- Да бъдеш вечно „нащрек“, да се страхуваш от живота и от другите означава постепенно да убиваш спонтан­ността на усещанията и действията си и, естествено, на отношението си към външния свят. Така вродената ни непринуденост и енергия изчезват заедно със съкрови­щата си.

- Мнозина надяват маската на фалшивата непринуденост - от страх, от чувство за противоречие, от криворазбрана освободеност... От само себе си се разбира, че подобно поведение няма нищо общо с истинската спонтанност, равнозначна на липса на страх, на вътрешна свобода.

- Истинската свобода е преди всичко вътрешно израст­ване; тя не позволява на Аза да се изхаби и деградира.

- Ако отхвърлим напълно наложените ни отвън ограни­чения, няма ли да станем асоциални, да отречем всяка ценностна система? Няма ли в обществото да настъпи смут, анархия? Да, ако отвърлянето е дело на деградира­лия Аз, защото това би било ограничение с обратен знак. Ограничаваме се до един-единствен акт - да отхвърляме всяко ограничение, а този акт изисква непрекъснати уси­лия и води отново до страх, до дискомфорт, до социална изолираност.

- От мига, в който започнем да се интересуваме силно от нещо, ние автоматично си налагаме известни ограниче­ния. Но, както вече казах, става въпрос за „израстване“, което е точно обратното на деградацията на Аза. Идеал­ното е да насочим интересите или страстта си към оно­ва, което ни подхожда, което ни прилича. Тогава откри­ваме своята истина, разбираме за какво сме създадени и изковаваме собствените си вътрешни закони.

Един пример: ако някой открие, че това, което му при­лича, е армията и че тази прилика се изразява в потреб­ността от ред и подчинение, той приема и строгата ар­мейска дисциплина с всичките й ограничения. Но в този случай ще имаме израстване, съзидание, а не упадък, ще имаме усещане за принадлежност, за участие...

Всяка нова позиция, всеки нов свободен поглед върху не­щата създават около човека динамично пространство, съставено от приливи и отливи, от разнообразни силни усещания. В това пространство той може да се опре само на своето „вътрешно дишане“, на способността си не­прекъснато да се себеизгражда, на доверието и особено на приятелството към самия себе си.

От: „Психология и вътрешна свобода“, Пиер Дако, изд. „Колибри“
Картина:  „The running man“, 1932-1933, Kazimir Malevich; chinaoilpaintinggallery